Стив Берри - Офицер и пешка

Да проговоря? Или да мълча.

— Валдес не клъвна — заявих аз. — Трябваше да му дам папките. Един от хората му ги отнесе малко преди той да застреля Колийн.

Фостър не реагира на лъжата ми, но нещо ми казваше, че е оценил временната отсрочка. Исках да говоря насаме с него, преди да кажа истината на Стефани.

— А монетата? — попита тя.

Бръкнах в джоба си и я извадих. Малката ролка със записа беше в задния ми джоб, скрита от очите й, и там щеше да си остане.

— Възнамеряваш ли да ми обясниш какво всъщност се случи тук? — попита ме тя, като пое монетата от ръката ми.

— Да. Но не тази вечер. Нека го направим утре или вдругиден.

— Тази работа не става така, Котън.

— При мен става.

Помощник-шерифите бяха приключили с фотографирането на трупа на Колийн, от който бяха махнали покривалото. Никой баща не биваше да вижда детето си по този начин. Фостър трябваше да си тръгне, но аз знаех, че няма да го направи. Този човек бе спомогнал за убийството на Мартин Лутър Кинг. Какво му е струвало да живее с тази мисълта през всичките десетилетия оттогава, можех само да си представям. А сега трябваше да живее и с факта, че дъщеря му и зет му също са мъртви.

За което той поне отчасти носеше вина.

— Един от помощник-шерифите ще ви откара вкъщи, Фостър — каза Стефани. — Ще мина да ви видя след няколко дни.

— Не си губете времето — отвърна той с печален глас. — Нямам какво да ви кажа.

Погледите ни се срещнаха и аз прочетох мислите му, сякаш ги бе изказал на глас. Това между нас беше отделна история. Двамата имахме какво да си кажем.

— Трябва ли ти транспорт? — попита Стефани.

Поклатих глава и напипах ключовете в джоба си.

— Имам пикап.

Колийн и Нейт бяха погребани три дни по-късно, малко преди обед в един безкраен ужасен ден. Траурната служба се проведе в скромната църква на баща й в Орландо — малка, еднокорабна, от червени тухли, с остър шпил върху камбанарията. Пейките бяха изпълнени с опечалени; от полицията бяха изпратили почетен караул със знаме, за да изпратят един от своите. Лично шерифът държа реч. Фостър не водеше службата. Вместо това седеше най-отпред, мълчалив и тържествен, унесен в мислите си, в разговор със себе си.

Бях се върнал от Дисни Уърлд с пикапа на Лейл, при вида на който Пам започна да задава въпроси и трябваше да й обяснявам, че съм го наследил от някого. Тя ме пита къде се бях губил последните дни, но аз отклоних и този въпрос с думите, че с радост бих й казал, ако можех. По служба. На нея това обяснение сякаш й се стори приемливо, а чудесната вечеря в местния рибен ресторант облекчи и остатъчните й страхове.

Какво ли не бих дал, за да й спестя болката.

Мислите за Колийн и Нейт не ме напускаха. Както и съзнанието, че още трима души бяха загинали. На двама бях помогнал да умрат, а третия бях убил лично.

Разбира се, нито дума за случилото се не можех да кажа пред когото и да било. Едва сега започвах да осъзнавам, че разузнаването е самотна професия. Никакво признание за нищо сторено, добро или лошо. Само резултати.

Нищо друго няма значение.

Върнах се на работа във военноморската база в Мейпорт, където, за мое изумление, прекият ми командир се държеше, сякаш нищо не се е случило. Може би това се дължеше на факта, че от Министерството на правосъдието изрично бяха поискали услугите ми. Това означаваше намеса на някой полковник или адмирал, а единствената миризма, която командирът ми беше в състояние да надуши безпогрешно от петстотин метра при морска буря, бе сладкият полъх на властта. Всичките ми грешки изглеждаха опростени и забравени. Продължавах да си работя като щатен юрист и не ми бе нужно да се убедя, че между тази длъжност и преживяното през онези няколко дни няма място за сравнение.

На връщане от Орландо се бях отбил в Гейнсвил, за да взема папките на Валдес с пресниманите доклади. Касетата си бе останала на сигурно място в уредбата на пикапа. Тези две неща заедно с оригинала на Оливър сега се намираха в долното дясно чекмедже на бюрото ми в службата. Никой нямаше представа, че са у мен, което ми се струваше най-добрата защита. А какво щях да правя с тях — този въпрос оставаше висящ. Служебният ми дълг повеляваше да ги предам на Стефани Нел.

Но преди това трябваше да говоря с Фостър. Затова си взех един ден отпуск и отидох с колата си до Орландо за погребението.

За да пресека всякакви въпроси от страна на Пам, измислих поредна лъжа.

Имам да довършвам нещо по командировката си. Ще се прибера, преди да мръкне.