Стив Берри - Офицер и пешка

Колийн не помръдна от мястото си. Аз пъхнах монетата в джоба си, грабнах масата с две ръце и я запратих върху Валдес, с което го повалих заедно със стола му на пода. Сервитьорката замръзна на място, вцепенена от шока.

— Той има пистолет! — изревах аз. — Всички да бягат!

После се наведох през парапета и извиках:

— Тук има човек с пистолет. Бягайте! Бързо!

На клиентите и горе, и долу бе нужна около милисекунда, за да схванат значението на думите ми, преди да наскачат от масите и да се втурнат към изходите. Надявах се в суматохата да можем да се измъкнем незабелязано покрай двамата мъже с пистолети на долния етаж.

— Трябва да тръгваме — казах на Колийн.

— Аз оставам — отвърна тя.

— Трябва да тръгваме. Ще си получиш отговорите, но не тук.

Валдес започваше да преодолява шока и правеше опити да се изправи на крака.

— Няма да вземеш тази монета от мен — натъртих аз.

Сякаш чак сега тя разбра, че ако остане, това ще я изложи на смъртна опасност. Скочи от стола си и хукна към стълбището.

На долния етаж цареше хаос. Хора се блъскаха пред изходите. Двамата мъже с пистолетите не се виждаха никакви. Избягвайки трите изхода, аз се насочих към кухненската врата, която бях забелязал от горния етаж. Долният салон почти се беше опразнил. Горе Валдес още се мъчеше да се измъкне изпод тежката маса; сервитьорката му помагаше. Ние бутнахме летящата врата и влязохме в кухнята, която още не беше изцяло обхваната от паника. Реших да налея малко масло в огъня.

— Отвън има мъж с пистолет! — изревах.

Готвачите и сервитьорите нямаха нужда от подканване. Всички се втурнаха към вратата в дъното, която предположих, че извежда право навън. Както се и оказа.

Излязохме през задната врата и се озовахме на неголям паркинг, заобиколен отвсякъде от тесни улички с дървени къщи. Ако побързахме, можехме да се спасим, преди Валдес и хората му да се бяха усетили.

И двамата видяхме едновременно влакчето.

Беше съставено от няколко открити вагона, боядисани в зелено и оранжево и теглени от влекач, оформен като парен локомотив, каквито разкарват туристи по курортите. Краят му току-що бе минал покрай паркинга на ресторанта и се отдалечаваше надолу по улицата. Ние се затичахме, метнахме се в движение на последния вагон и седнахме. Машинистът каканижеше напевно нещо за историческите забележителности, край които минавахме. Погледнах назад. По средата на улицата беше застанал Валдес; дрехите му бяха на разноцветни петна от кулинарния душ.

— Госпожо Пери! — извика той. — Забравих да предам много поздрави от баща ти. Скоро пак ще го видя.

Той вдигна показалец нагоре, сякаш за да придаде заплашителност на иначе невинната си реплика. Колийн чу думите му и в очите й се изписа тревога. И двамата разбрахме: Валдес бе отвлякъл Бенджамин Фостър. Което променяше всичко. Знаех какво иска да направим. Да се върнем.

— Не можем — казах й аз, като посочих с ръка раницата. — Ако Оливър докопа тези папки, никога няма да видят бял свят.

Оттогава не спирам да се чудя на лекотата, с която взех това решение, при такъв залог. През годините ми се е случвало да правя хиляди трудни избори, някои от които дори са стрували човешки живот. Всеки един от тях ми е причинявал неимоверно страдание, но нищо не може да се сравни с този първия.

— Знам — отвърна тя. — Разбрах го още в ресторанта. Продължавай напред, не спирай. Разучи каквото можеш. Задръж папките и монетата. Приемам, че тези папки са по-важни от мен. Оливър ще иска да сключи сделка.

Тя ми подаде раницата, бръкна в джоба си и извади мобилния телефон на Нейт.

— Вземи и това. Може да ти потрябва.

После скочи от движещото се влакче на улицата. Обърнах се. Колийн се бе спряла на едно място и чакаше Валдес, който се приближаваше с бързи крачки към нея.

Влакчето зави в пряката.

Дали не трябваше и аз да скоча? Да се върна и да й помогна? Не. Мисията преди всичко. Молех се само да се окаже права и Валдес и Оливър да не й сторят нищо, преди да са получили монетата и папките.

Влакчето набираше скорост.

След няколко минути, докато машинистът чакаше зелена светлина на едно оживено кръстовище, аз слязох и се смесих с хората по тротоара. Бяхме се приближили обратно до главния площад; линейки и полицейски коли с мигащи на ярката слънчева светлина лампи се бяха скупчили около мястото, където бе прострелян Ведърн.

Трябваше ми скрито място, за да преценя възможностите си за действие.

Наблизо се издигаше внушителна сграда с надпис Музей „Лайтнър“ . Замислена първоначално като един от престижните хотели на Хенри Флаглър, там някога бе най-големият закрит плувен басейн в света, но понастоящем бе преустроена в музей с богата колекция от изящно и декоративно изкуство от XIX в. Някои дори я наричаха „Малкия Смитсониън“.