Стив Берри - Офицер и пешка

— Имал си късмет, че и ФБР е притежавало такава.

— Това беше един от онези моменти, в които на човек просто му върви. Джансън беше водещият ми офицер и беше споменал, че при едно от позорните си прониквания с взлом в чужди имоти съвсем случайно се натъкнали на две от най-редките монети в света. И тъй като били придобити незаконно, Оливър решил да ги задържи. Ако ги предадял на съхранение в Министерството на финансите, това само щяло да предизвика въпроси. Когато поискаха от мен да се включа в операцията, аз им казах цената си: една от монетите.

— Какво ме интересува това? — избухна Колийн. — Просто му дай монетата. Ние получихме папките. И го остави да ми разкаже за баща ми.

— И ти, и баща ти казахте, че монетата е моя — напомних й аз.

— Дай му проклетата монета!

— Как може да си толкова наивна?

Тя ме погледна озадачено. И тогава разбра.

Оливър и Валдес се бяха наговорили още в Палм Бийч да ни убият. И наистина, докато Валдес си искаше монетата, Оливър държеше да получи папките. Така че каквото и да разправяше сега Валдес, той бе дошъл и за двете.

— Ще му дам папките — заяви тя.

Това бе нещо, което не желаех да чуя.

— Когато ти се свърза с мен — каза Валдес на Колийн, — бях прям. Споменах за „Офицерска пешка“ и ти разказах нещо за ФБР. Дори те посъветвах да стоиш далече от тях. Което, както се оказа, беше разумен съвет. Споразумяхме се. Аз удържах на думата си. — Той се обърна към мен. — Когато за пръв път се срещнахме, Малоун, аз ти казах, че си може би единственият човек в света, на когото бих се доверил. И бях искрен.

— И въпреки това аз те предадох.

Сервитьорката се появи с кана вода и панерче хляб.

Аз си казах: е, какво пък? — и си отчупих няколко парчета. Предполагах, че до идването на храната имам няколко минути да науча това-онова, като същевременно обмисля как да се отнасям към изменчивостта на Колийн. Седях изправен на стола си, като се опитвах да изглеждам делови, решителен и авторитетен.

— Досега почти не ми се е случвало да обсъждам операцията — каза Валдес. — Сигурен съм, че госпожа Пери изгаря от нетърпение да научи истината.

— Точно така.

Аз лично не изгарях от нетърпение предвид това, което искаше баща й, затова казах:

— По-добре ни разправи за Джеймс Ърл Рей.

— Интересна личност. Толкова държеше да се запише в историята.

— И го постигна.

— Да, постигна го. Смяташе се за велик. През годините прочетох няколко от книгите, които издаде от затвора. Страхотен писател. Трябва да кажа обаче, че образът, който те му изграждат, няма нищо общо с човека, когото познавах. Той държеше светът да смята, че е невинна жертва, наивник, използван от други. — Валдес поклати глава. — Рей беше расист и садист до мозъка на костите. Мразеше чернокожите, особено такива, които си придават важност. А Кинг направо ненавиждаше. Освен това не изпитваше никакво уважение към жените. Искаше да се занимава с порнография. Аз му дадох пари да си купи разни скъпи фотоапарати. Докато живееше в Мексико, беше направил много голи снимки на жени. Бяха ужасни. Откровено вулгарни. В тях нямаше нищо завоалирано, нищо секси. Но това беше Рей. Прям и очевиден. Беше лесно да го накарам да върши всичко, което исках.

— Защо е трябвало да убие Мартин Лутър Кинг? — попита Колийн.

— Нямам представа. Джансън ми нареди да инструктирам Рей да го направи. Допусках, че идва от Оливър или лично от Хувър. Нито един редови агент на Бюрото не би взел на своя глава такова решение. Аз просто изпълних желанието им.

— Ти си бил загадъчният Раул — казах аз. — Човекът, когото в крайна сметка Рей обвиняваше за всичко.

— Това беше името, което използвах пред него.

— А защо Рей не те е предал на властите, когато е бил арестуван?

— И това е направил, след като си е дал сметка, че са го лъгали за всичко. Но вече на никого не му е пукало. За всички той е бил убиец, готов да каже какво ли не, за да отърве затвора. Да обвинява всеки, за когото се сети.

— Толкова ли е бил глупав?

— Толкова, че и повече. Той беше идеалният човек за наемен убиец. Беше способен да го направи. Искаше да го направи. Изпитваше наслада при самата мисъл, че го прави. Освен това се радваше на вниманието, което получи впоследствие. Рей беше роден престъпник. За него затворът беше втори дом. Да прекара остатъка от живота си зад решетките, чувствайки се важен? Това беше много повече, отколкото някога би могъл да постигне на свобода. Изумителното беше, че години наред толкова много хора се вслушваха в казаното от него.