Стив Берри - Офицер и пешка

Припомних си какво още имаше вътре. Затова заобиколих с бързи крачки сградата и тръгнах по алеята от западната й страна към страничния вход. По един сумрачен хладен коридор стигнах до някогашния закрит басейн. Сега в него се помещаваше кафе „Алказар“, където също бяхме ходили с Пам. По сивия, поизбелял от времето циментов под бяха наредени маси с бели покривки. Нагоре се издигаха три реда балкони с метални парапети, от които някога гостите бяха скачали в студената вода. Сега трите горни етажа бяха част от музея. Само няколко от масите бяха заети. Свиреше пианист, музиката отекваше някак кухо в огромното помещение. Но онова, което правеше мястото привлекателно, беше неговата абсолютна затвореност, липсата на прозорци. Имах нужда от няколко минути, за да си поема дъх. И да помисля.

Колийн ми бе поръчала да продължавам напред и да не спирам. Това означаваше: да открия жената от бележника на Блус Лейл.

Седнах на една от масите. Към мен се приближи сервитьорка и за да спечеля време, си поръчах чаша студен чай.

Не можех да се обадя на Стефани Нел. Тя най-вероятно не беше особено доволна от мен в този момент. Нещата се бяха усложнили до степен, каквато първоначално не можех и да си представя. Мислите ми препускаха напред-назад през последното денонощие и половина, което вече ми се струваше като цял човешки живот. Току-що пред очите ми бяха простреляли човек. И взривили друг. А сега Колийн и баща й бяха в опасност. Всичко зависеше от мен.

Поседях няколко минути, като се опитвах да сглобя парченцата от мозайката, но мозъкът ми работеше на празни обороти. Едва на много по-късен етап от кариерата си щях да се науча да се примирявам с постоянния страх, непрестанното напрежение, безпощадната несигурност. Тази непосилна комбинация от нерви, концентрация и изтощение. За момента обаче аз едва започвах да си давам сметка за присъствието им. Но онова, което знаех със сигурност дори тогава, бе, че не мога да си позволя да се разбунтувам вътрешно. Не можех да си позволя нищо, което да ме вкара в дилема.

Бяха ли заговорничили тези хора да убият Мартин Лутър Кинг? Щяха ли да се окажат прави любителите на конспиративни теории? Отвеждаха ли следите от престъплението чак до главата на ФБР? Едно ново усещане за прилив на сили се примесваше с безпокойството и ужаса в мен.

Трябваше да продължавам напред. Но имах нужда от превоз. Можех да се обадя на Пам. Нашето жилище беше на по-малко от час разстояние. Но се запитах как ли щеше да реагира, като научеше, че пътувам из целия щат с чужда жена. Дали нямаше да ме упрекне в пристъп на слабост, както тогава? Дали нямаше да си изкара страховете с някакви саркастични осъдителни коментари? С още думи на омраза? Започвах да си мисля, че любовта е нетрайна. Двамата с Пам бяхме заедно, откакто бях постъпил във военноморския флот. И двамата не бяхме имали много предишни връзки. Избрахме се взаимно. Бях си обещал никога да не повтарям грешката си. Все нещо бях научил от онази изневяра. Тя не ми донесе никаква радост и може би тъкмо затова се оставих да бъда разкрит. Почти веднага осъзнах грешката си и си дадох сметка, че всъщност обичам съпругата си. Затова бързо сложих край на тази връзка, но междувременно Пам бе научила за нея. Старото клише се оказа истина: съпругата винаги научава.

Не. Пам изобщо не беше вариант в случая.

Сервитьорката се върна с моя студен чай. Отпих, като се опитвах да се успокоя. Внезапно потръпнах от срам и чувство на вина. Трябваше да тръгна с Колийн. Или може би просто да предам случая на Стефани Нел. Тя разполагаше с далеч повече ресурси. Но това беше моята мисия. Шансът ми да докажа, че мога да върша работа. Сега си спомням ясно как в онзи ден моята всепоглъщаща амбиция ми изглеждаше замъглена в очертанията си, но ясна в детайлите. Дали това беше егоизъм? Може би. Но кой новобранец не си пада поне малко егоист? И напълно, изцяло сляп.

Спомняте ли си грешката, която бях направил? Тя тепърва щеше да ми напомни за себе си. И то съвсем скоро.

Излязох от Сейнт Огъстин по шосе 16 в посока запад, към Грийн Коув Спрингс. Първоначално разполагах само с името от бележника на Брус Лейл. Сесилия Хийт. И с телефонен номер. За мой късмет, заедно с кода на съответното населено място.

И така, аз се възползвах от телефонния автомат в кафе „Алказар“, за да позвъня на един приятел от Криминално-следствената служба на военноморския флот в Джаксънвил. Слава богу, той си беше на бюрото и намери адреса, на който беше регистриран този телефон. Намираше се в Старк — малък град в Централна Флорида, на около осемдесет километра от Сейнт Огъстин. Двете му забележителности бяха база на Националната гвардия и Щатският затвор на Флорида. След това открих една местна таксиметрова служба, която се съгласи да ме откара до там за 100 долара. За щастие, разполагах с такава сума в портфейла си.