Стив Берри - Офицер и пешка

— И въпреки всичко ето ме и мен, точно както искаше. Ти луд ли си? Знаеш с какво си имаш работа. Или си забравил? И рекоха помежду си: ето, съновидецът иде, хайде сега да го убием и да видим какво ще излезе от сънищата му.

Фостър кимна едва забележимо.

— Сътворение, глава трийсет и седем, стихове деветнайсет и двайсет.

— И какво излезе от сънищата му? — попита мъжът.

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос.

— На мен пък ми се струва, че ти единствен в света можеш да му отговориш.

Двамата очевидно бяха преживели нещо заедно. Нещо лошо.

— Исках само да изкарам в мир пенсионерските си години — заяви мъжът. — Да ходя за риба, не да се занимавам с тия дивотии.

Десетина метра ни деляха от него.

— Но така и не успях да се откажа — продължи новодошлият. — През цялото време все за това мисля. — Гласът му беше станал отново глух и дълбок. — А ти, Бенджамин? Как си със съвестта?

— Не добре.

— Не трябваше да ми се обаждаш.

— Единствено с теб можех да се свържа.

— Ако всичко това е такъв проблем — намесих се в разговора аз, — защо изобщо сте тук?

В очите на мъжа се изписа тъга.

— Защото преди много време извърших лоши неща, за които съжалявам.

— Много пъти съм молил Бог да прости и на двама ни — каза Фостър.

— И помага ли?

Фостър поклати глава.

— Те търсят теб, Бенджамин.

— Сигурно си давате сметка — казах аз, — че ако го търсят, вие може да сте ги довели право при него.

— Той именно за това ме повика. Квит ли сме, Бенджамин?

— Квит сме.

Мъжът се качи в колата си и потегли. Изведнъж отново се почувствах като примамка.

— Вярно ли е това? Искали сте той да ги отведе до вас, които и да са те?

Фостър не отговори. Застанал неподвижно, той изпрати с поглед колата, докато излизаше с голяма скорост от гробището.

— Кой е този мъж? — опитах отново аз.

— Някога работеше за ФБР.

Картината започваше да се очертава. Тези хора бяха замесени в нещо, което дълго време бе останало скрито от обществото. Нещо, което извадените от мен папки бяха на път да разкрият. Нещо, за което знаеха Хуан Лопес Валдес, Бенджамин Фостър и мъжът, който току-що си бе тръгнал. Но очевидно Колийн Пери не беше в течение, след като бе решила зад гърба на баща си да сключи сделка с Валдес — сделка, която хората, работили някога за ФБР, очевидно не одобряваха.

Хиляди мисли се блъскаха в мозъка ми.

В един нормален свят трябваше незабавно да са се намесили правоохранителните органи. Цялата тази история щеше да е в ръцете на властите. Но в случая аз работех в друг свят, със свои правила. Само колко закона бях нарушил през последните двайсет и четири часа! В един момент щях да си дам сметка, че мисията беше единственото, което имаше значение. Разбира се, никога не бих причинил зло на невинни хора, но някой и друг закон нямаше да ме спре. Точно по същия начин играеше и отсрещната страна, така че онова, което вършеше работа на едните, би трябвало да свърши и на другите. Но за момента аз все още прохождах в тази материя.

— Трябва да се връщаме при Колийн — каза Фостър.

Не възразих. Но той още не беше отговорил на въпроса ми.

— Искате ли да ни открият?

— Не, разбира се. Би било глупаво.

Отричането му не ме успокои. Потокът на мисълта ми ме върна към нещо, което бе казал преди малко.

— Откъде знаете за Джим Джансън?

— Преди много години се познавахме.

— Той се опита да ме убие.

— Не би ме учудило.

Фостър не каза нищо повече и тръгна към колата. Аз го последвах. Той ми подхвърли ключовете да шофирам. Качихме се и аз завъртях волана докрай наляво и дадох газ, за да излезем на шосето. Имаше и други коли, но никой не изглеждаше видимо заинтересуван от нас, не видях и някой да ни следи.

Известно време пътувахме мълчаливо. Накрая аз опитах още веднъж:

— Този мъж би могъл да заведе някого право при нас.

— Както и вие. С онзи самолет.

Ако беше така, защо те не бяха предприели нещо конкретно? Май хеликоптерът и полицейските сирени в крайна сметка нямаха нищо общо с мен и Колийн.

Стигнахме до къщата и аз завих наляво, за да поема по пясъчната алея за коли. Отпред имаше паркиран още един автомобил, с номера от щата Флорида, окръг Ориндж.

— Заключете колата — каза Фостър.

Разбрах. Така нямаше как да се доберат до куфарчето в багажника. Тръгнахме към къщата.

Когато се качихме на предната веранда, Фостър се наведе към ухото ми и ми прошепна нещо. После отиде напред и влезе пръв през вратата. Аз се поколебах за миг, шокиран от чутото, но го последвах. Едва вътре установих, че колата принадлежи на съпруга на Колийн, който се представи като Нейт Пери, адвокат.