Стив Берри - Офицер и пешка

— Но сте изпитвали възхищение към него, нали?

Той не отговори веднага.

— Виждам го и сега на онзи балкон, в „Лорейн“.

Облегнат на парапета, Кинг се наслаждавал на хладната вечер. Полицията на Мемфис му била предложила охрана, но той отказал.

Ще се чувствам като птица в клетка, бил стандартният му отговор.

Рискът бил неотменна част от живота му. Още през 1958 г. чернокожа жена го намушкала с нож в гърдите, като едва не го убила. През 62-ра фанатик на движението „Власт на белите ‘‘ го ударил по главата. През 66-а по време на шествие в Чикаго отново бил улучен с камък в главата. Бил се изправял срещу сълзотворен газ, полицейски кучета, водни оръдия; домът му бил подпалван, а негови чучела били изгаряни повече пъти, отколкото бил в състояние да преброи. Но никога не ползвал охрана. Всъщност нито един от приближените му не носел оръжие. Не позволявал на децата си да притежават дори пистолети играчки. Насилието в пристъп на гняв било нещо непознато за него, а ненасилствените методи на борба били много повече от удобно клише.

Кинг се върнал в стаята и облякъл черното си копринено сако.

— Идваш ли, Ралф?

— Секунда!

Абърнати бил пред огледалото в банята и се приготвял за вечерята.

— Ще те чакам отвън.

Кинг излязъл обратно на балкона, вече по сако, и отново се облегнал на парапета. Останал така няколко минути, а в това време отдолу се събрала тълпа. Соломон Джоунс — техният шофьор за вечерта — бил запалил кадилака, за да загрее двигателя.

Долу се появил Джеси Джексън.

В последно време двамата с Кинг не се разбирали много, имали дълбоки различия за посоката, по която трябвало да поеме Движението за граждански права. Класически сблъсък между поколенията. Дръзкото безочие на младостта срещу търпеливото изчакване на зрялата възраст. Но тази вечер Кинг бил в миролюбиво настроение, доволен, че Джексън ще се включи във вечерята им. С масленозеленото си поло и коженото яке младият мъж рязко се откроявал сред строгите костюми на по-възрастните му колеги. Един от тях започнал да го критикува за облеклото му, но Джексън имал готов отговор:

— Единственото, което ми е нужно, за да отида на вечеря, е апетит.

Репликата му допаднала на Кинг, който се засмял.

Мъжете продължавали да си говорят, Кинг се включил от балкона на втория етаж; плътният му бас се разнасял от високо, хората долу извивали шии, за да го виждат. Бил като проповедник, приковал вниманието на паството си. Всички изглеждали спокойни и радостни след напрегнатия, изпълнен с правни проблеми ден.

Минавало 6 часът.

Мъжете долу тръгнали към кадилака. Кинг останал на балкона да чака Абърнати да излезе от банята. Соломон Джоунс извикал отдолу на Кинг да си вземе палтото, защото вечерта се очертавала студена.

— Много ме глезиш — отвърнал Кинг, все така облегнат на парапета.

Намерил в джоба си пакет цигари и извадил една. После се обърнал към вратата на стаята си.

— Бях застанал долу — каза Фостър. — С Джеси и Анди Йънг. Всички го чухме. Не прозвуча като изстрел, по-скоро като пиратка или ауспух на автомобил. Никой не си помисли нищо лошо, докато не погледнахме нагоре.

Куршумът, улучил Кинг, проникнал от дясната страна на лицето му и излязъл през челюстта, разкъсвайки меките тъкани на шията.

От удара тялото му залитнало назад.

Струя кръв оплискала балкона.

Той се хванал с едната ръка за гърлото, като с другата се опитвал да се задържи за парапета. Но силите го напускали, краката му се подгънали и той се проснал по гръб върху цимента. С всеки удар на сърцето му кръвта изтичала на тласъци от тялото, образувайки червено езеро около главата и раменете.

Пръстите му още стискали смачканата цигара.

Ръцете му се отпуснали встрани до тялото и застинали неподвижно.

— Всички се бяхме скрили зад колите на паркинга — промърмори Фостър. — После Ралф изтича на балкона. Тогава и аз тръгнах нагоре. Мартин лежеше на пода с разперени ръце. Като разпънат на кръст. Това беше първата ми мисъл, когато го видях. — Гласът му потрепери. — Бяха го разпънали.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото все на някого трябва да се доверя, а пък вие, независимо дали това ви харесва или не, сте единственият ми избор.

Последните му думи прозвучаха едновременно странно и смущаващо. Защо му бе притрябвало да ми се доверява? Ние бяхме абсолютно непознати. Освен това аз работех за правителството. И тогава ми просветна. Трябваше отдавна да се досетя. Но все пак бях за първи ден на новата си работа.