Стив Берри - Офицер и пешка

Нейт беше с остри черти и тъмна коса до раменете. Около трийсет и пет годишен, взривообразна комбинация от самоувереност и липса на финес — една смесица от привлекателни и отблъскващи черти, от която може би ставаше ясно какво бе видяла в него Колийн. Ясно поне за мен, защото аз донякъде приличах на него. Особено показателно беше ръкостискането му — меко и влажно. Такива хора винаги ме караха да застана нащрек. Като военен, бях свикнал мъжете да се ръкуват като мъже. Но най-дразнещи бяха постоянната му усмивка и тонът му, който понякога не съответстваше на жестикулацията.

А как обичаше да говори…

Това също беше един вид предупреждение. Моят дядо ми беше казвал, че най-умните кокошки са тези, които най-малко се обаждат.

— Капитан Малоун… — започна Нейт.

— Котън, ако обичате. Карате ме да се чувствам стар.

— Това е стар южняшки прякор. Откъде го имате?

— Дълга история. Повече ме интересува какво правите тук?

Той изглеждаше леко изненадан от въпроса ми, но в новото си състояние на оправдана параноя аз имах право да знам.

— Много просто, Котън. Тази къща принадлежи на семейството ми.

— Кажете ми нещо, което не знам. Какво правите вие тук?

— Той е казал на баща ми за сделката — обясни Колийн. — Затова е знаел кога да дойде тук. Иначе с Нейт трябваше да се срещнем утре.

— За наш общ късмет — каза Фостър, — всички подранихме.

Съмнявах се, че е било само късмет.

— Дойдох да прочета папките на Валдес — каза Нейт. — Разбирам, че са у вас.

Пропуснах покрай ушите си последната реплика и огледах стаята; погледът ми се спря на леките, изчистени мебели и облицованите със светло дърво стени, каквито все по-рядко човек можеше да види в днешно време. Всичко изглеждаше в тон, всичко беше на мястото си. Дори и Бенджамин Фостър, с безупречно лъснатите си обувки и изгладения костюм, с колосаната си риза и перфектно вързаната папийонка.

Оставих без последствие коментара на Нейт за неговия интерес към папките; вместо това погледът ми беше прикован във Фостър, представях си го как размахва показалец пред лицето ми като метроном.

В ушите ми още звучаха думите, които ми бе прошепнал отвън.

Внимавайте какво говорите. Къщата може би се подслушва.

Мислите се блъскаха в главата ми, без форма и посока.

Разкритието, че този дом може да е поставен под електронно наблюдение, продължаваше да се влачи зад мен като примамка за хрътки. Сериозно ли го бе казал Фостър? Или се опитваше да ме стресне? Как би могъл изобщо да знае нещо такова? И ако го знаеше, защо не го споделяше с останалите? Мълчанието на Стефани и предателството на Джансън бяха едно. Но този човек беше нещо съвсем различно. Определено се бях замесил в повече от една каша.

Което не беше добре.

— Искам да прочета онези папки — повтори Нейт. — Познавам хора, които биха се радвали да научат какво пише в тях.

— Какви хора? — попитах аз.

— Нейт беше адвокат по делото „Кинг срещу Джауърс“ — каза Колийн.

Знаех за този случай, нашумял в медиите през декември. Гражданско дело, заведено от наследниците на Мартин Лутър Кинг срещу някакъв човек на име Лойд Джауърс. Всичко започнало, когато Джауърс излязъл по телевизията и открито заявил, че е участник в заговор за убийството на Кинг. Заговор, в който били замесени както държавата, така и организираната престъпност. Джауърс притежавал ресторанта на първия етаж в сградата със стаи под наем, от която се предполагало, че Джеймс Ърл Рей е произвел фаталния изстрел. Но според Джауърс Рей не бил човекът, натиснал спусъка. Бил наел полицейски служител от Мемфис да стори това. Твърдял, че негов приятел от мафията му платил 100 хиляди долара за услугата. Мотивите за деянието така и останали без обяснение, а междувременно въпросният приятел удобно се бил споминал. За да стане историята още по-пикантна, Джауърс твърдял, че междувременно държавата също изиграла важна роля, изпращайки в Мемфис отряд на специалните части, за да убият Мартин Лутър Кинг.

Всичко беше чиста измислица.

Независимо от което семейството на Кинг го бе използвало като повод да даде публично израз на собствените си съмнения и бе завело дело срещу Джауърс в гражданския съд на Мемфис за преднамерено причиняване на смърт.

— Цялото дело беше подигравка — каза Нейт. — Свидетелските показания се влачиха четири седмици. Общо над седемдесет разпитани свидетели. В показанията си Джауърс се позова на Петата поправка, но адвокатът му поиска всичките му предишни изявления пред медиите да бъдат допуснати от съда като доказателствен материал. Кой нормален адвокат би поискал такова нещо? Окръжният прокурор на Мемфис вече беше заявил, че няма никакво намерение да завежда отначало наказателно дело за убийство, така че Джауърс можеше да си лъже на воля, без от това да произтичат каквито и да било последици. Възраженията на страните могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Делото протече по сценарий, замислен да потвърди предварително зададена теза. Семейство Кинг вярват до ден-днешен, че е имало заговор на държавно ниво и Джеймс Ърл Рей е бил невинен. И всички представени доказателства сочеха натам. Накрая съдебните заседатели решиха единодушно, че Кинг е бил убит от Джауърс като част от мащабен заговор, в който са били намесени не само други лица, но и държавата.