Стив Берри - Офицер и пешка

— После роднините се изправиха пред камерите — продължи Колийн — и заявиха пред цял свят: „Виждате ли, ние бяхме прави. Рей не е убиецът. Било е заговор“. Само че това дело няма доказателствена стойност.

По време на разговора Фостър стоеше мълчаливо отстрани. Аз го погледнах и попитах:

— И вие ли сте на това мнение? Наистина ли делото е било подигравка?

— Джауърс беше един опортюнист, решил да продаде версията си за пари. Постановената от съдебните заседатели присъда само му позволи да си вдигне цената. Слава богу, преди месец почина и няма да може да извлече дивиденти от тази глупост.

Разбирах какво искат да ми кажат. Едно съдебно дело има смисъл само при наличие на две противостоящи страни, всяка със своя собствена версия за фактите и с безпристрастен състав от съдебни заседатели, които да изберат една от двете версии. Съглашателството не води до нищо различно от онова, което искат да бъде прието за истина, а решението на съдебните заседатели е предопределено, освен ако не прозрат измамата.

— Бях там — каза Нейт. — Съдията и съдебните заседатели спяха почти през цялото време. Аз самият едва си държах очите отворени. Всичко беше замислено да затвърди убеждението на семейство Кинг, че са жертва на заговор от страна на държавата.

— Разкажи ни за Хуан Карлос Валдес — помоли Колийн баща си. — И за папките, заради които ходих до Драй Тортугас.

— Не е трябвало да споделям с теб каквото и да било — каза Фостър.

— А какво очакваше да направя? — попита тя. — Просто да забравя всичко?

През мозъка ми като електрически ток отново премина предупреждението на Фостър, че къщата може да се подслушва. Което ме накара да се запитам: дали не играеше пред скритата публика? Дали онзи мъж на гробището нямаше да се окаже прав, че Фостър иска Джансън и другите да го открият?

— Валдес се свърза с мен — започна той. — Не с теб. Не е трябвало да нарушаваш личното ми пространство, да подслушваш разговорите ми и да ровиш из къщата ми.

— А откъде е тази монета?

— Аз я откраднах преди много време.

— Такъв си е бил винаги — каза Колийн. — От всичко, което съм чела, това може би е последният Двоен орел извън музеите. А баща ми го бил откраднал и после го скрил в някакво чекмедже. Глупости!

Нейт се обърна към тъст си.

— Защо ти единствен имаш право да знаеш истината?

Всички очакваха да научат нещо повече. Но мислите на Фостър сякаш витаеха някъде другаде.

— Бях там — каза накрая той. — Никой от вас не е видял онова, което аз видях, нито е усетил онова, което аз усетих. Когато изтичах нагоре по стълбите към балкона, сякаш бе настъпил краят на света.

Дупката в дясната челюст на Кинг била с размерите на юмрук. Кръвта шуртяла на тласъци, попивала в дрехите му и образувала локва на цимента. Бил още жив, но дишал с мъка. Опитвал се да каже нещо, но думи не излизали от устата му .

— Не бой се — казвал му Абърнати. — Всичко ще се оправи. Аз съм, Ралф. Чуваш ли ме? Боли ли те ?

Отговор нямало .

Кожата на Кинг станала пепелявосива, студена и лепкава. Очите му били изцъклени нагоре към небето, невиждащи или може би всевиждащи. Анди Йънг и Джеси Джексън най-после се качили горе. Отнякъде се появил мемфиски полицай и с кърпа се опитвал да спре кръвотечението .

Йънг поставил ръката си върху шията на Кинг и поклатил глава .

— Ралф, всичко свърши.

— Не казвай това! — изкрещял Абърнати .

Някой изнесъл отвътре покривка от легло и покрили Кинг. Не като мъртвец, а като живо същество. Долу на улицата настанал хаос. Хора наизлизали от стаите си, повечето плачели, молели се, кълнели. Чували се вопли, обвинения. Пристигнали пожарникари и полицаи с каски и извадени пистолети .

— Откъде дойде изстрелът? — попитал един от полицаите .

Насъбралите се около лидера — Йънг, Абърнати и другите — посочили едновременно на северозапад, през улицата, към сгушената зад храсталаците двуетажна тухлена сграда със стаи под наем. Един фотограф уловил откъм улицата момента, в който пръстите на всички сочели натам .

Най-после се чула сирена и пристигнала линейка .

В 6:15 Кинг пристигнал в болницата .

От изстрела били минали 14 минути. Кинг бил вкаран направо в операционната, дрехите му били разрязани с ножица и отстранени от тялото .

Огромната рана вече не кървяла .

— Аз и Ралф — каза Фостър — гледахме, докато се мъчеха да го спасят. Но половината от лицето му липсваше. Те се опитваха да ни изгонят, но Ралф им заяви, че няма да мръднем от там. Вече на никого нямаше доверие, особено на бели.