Стив Берри - Офицер и пешка

— Пълен провал. Това е положението — каза той. — Благодарение на Джеймс Бонд Малоун. Специален агент на Министерството на правосъдието. Е, доволен ли си от себе си?

— Оставих те на сухо във Форт Джеферсън.

Той заби юмрук в стомаха ми и аз се превих на две.

Поех си дъх, като се опитвах да успокоя нервите си. Другите двама ме сграбчиха за ръцете, извиха ги отзад на гърба ми и ме блъснаха в каросерията на тойотата. Върху китките ми щракнаха белезници.

От запад приближаваха други коли.

Опитвах се да нормализирам дишането си.

— Да се махаме от тук — ухили се Джансън.

Беше каша от единайсета степен по десетстепенната скала. Намирах се на задната седалка на някаква кола, с ръце, оковани с белезници отзад на гърба ми, точно на мястото, откъдето преди трийсет и шест часа бе започнало всичко — в Джаксънвил. Само че този път, вместо да пътувам към затвора, колата ме откарваше на изток по шосе 441 към… един господ знаеше къде.

Джансън седеше отпред и почти през целия път мълчеше. Питах се какво ли се бе случило с Фостър и другите, но знаех, че той ще ми каже само онова, което според него трябва да знам. Истината постепенно изпълваше съзнанието ми и не беше приятна. Бенджамин Фостър определено бе искал всичко това да се случи. Затова ли ме бе предупредил, че къщата може би се подслушва? За да приспи бдителността ми? Да ме заблуди, че е мой приятел? След което да ме прати за храна, с папките в багажника и монетата в джоба ми? Право в ръцете на Джансън. Ставах все по-добър в ролята си на примамка.

И все пак реших да се пробвам.

— Нали знаеш, че току-що докладвах в Министерството на правосъдието?

— Чувал ли си за Джими Хофа? — попита Джансън.

Схванах намека и понеже бяхме само на хвърлей от „Евърглейдс“, заканата му не беше никак трудна за изпълнение.

— Видяхме те, че говориш по телефона — каза Джансън. — Но няма да си първият безследно изчезнал агент, нито последният. Такива са рисковете на професията. Което обяснява защо досадници като Стефани Нел вземат на работа млади и глупави фукльовци като теб.

Пътят ни минаваше през множество цитрусови горички, плантации от захарна тръстика и пасища, докато накрая пресякохме отдолу шосе 95 и продължихме на изток към централните части на Уест Палм Бийч. От самото си създаване градът бе живял в сянката на своя по-лъскав съсед Палм Бийч, на отсрещния бряг на крайбрежния плавателен канал. Единият град беше замислен за хора с пари, а другият — за онези, които работеха за хората с пари. Бях ходил и в двата по няколко пъти; отсамният ми изглеждаше като част от реалността, а онзи отвъд канала — като разходка до Марс. Когато колата се насочи към моста, аз си казах, че ми предстои ново излитане в открития Космос.

Високи палми се извисяваха като стражи от двете страни на главния булевард. Спряхме на едно кръстовище, после свихме на север по старо щатско шосе, разсичащо тясната ивица земя в посока север-юг. След един участък, в който шосето минаваше покрай множество църкви, скъпи магазини и луксозни заведения, се появиха и къщи. Огромни.

— Към твоята резиденция ли отиваме? — попитах аз Джансън.

Той се размърда на седалката и се обърна с лице към мен. В дясната си ръка държеше пистолет, който опря в челото ми. Честно казано, като преживяване беше леко изнервящо. Никога преди не бяха усещал така отблизо допира на оръжие, при това в ръцете на човек, който очевидно едва се сдържаше да не дръпне спусъка. А моите бяха вързани отзад на гърба и не можех да направя нищо по въпроса.

— Чакам с нетърпение да те убия — каза той.

— Само че не още, нали? Някой по-нагоре в йерархията ме иска жив и здрав.

Мълчанието му потвърди, че съм прав.

— Тъпо е да си прост слуга, а?

Той си прибра пистолета, после се обърна с гръб към мен. Аз издишах въздуха от дробовете си, като едва сега си дадох сметка колко дълго го бях задържал.

Трафикът едва пълзеше. Океанът се падаше на стотина метра вдясно, но беше невидим, закрит от дърветата, от огромните резиденции, от невероятно добре поддържаните, високи като стени живи плетове. Сигурно някаква местна наредба насърчаваше собствениците на жилища да не подрязват плетовете си, докато не стигнат до небето. Тук-там пътят се приближаваше още по-плътно до брега. Във въздуха миришеше натрапчиво на стари пари. На всеки стотина-двеста метра встрани се разклоняваха улички и ние свихме в една от тях — тясна алея, преминаваща между още къщи, може би не толкова грамадни като гледащите към океана, но все пак доста впечатляващи.