Стив Берри - Офицер и пешка

Накрая спряхме пред двуетажна тухлена постройка в колониален стил, с централен портик, поддържан от колони, леко напомняща Белия дом. И тук висок жив плет закриваше имота от улицата. Спряхме в преден двор, заграден от три страни с каменна балюстрада, по която имаше декоративни каменни вази. Навсякъде се виждаха лехи с цветя, буйни храсти и друга зеленина.

На входната врата чакаше мъж с грижливо подстригана посребрена коса, гладко и розово като на бебе лице и очила с дебели кафяви рамки. Измъкнаха ме от колата и ме поведоха към него. Подметките на обувките ни издаваха стържещи звуци по каменните стъпала. Влязохме в просторен вестибюл, над който се виеше стълбище от сив мрамор, водещо към балкона на втория етаж. Очаквах отгоре да се зададе едва ли не кралицата или президентът под звуците на фанфари. Кристален полилей обливаше помещението в ярка светлина. Прекосихме черния мраморен под, инкрустиран — виж ти, изненада! — с емблемата на ФБР.

Мъжът с очилата се насочи към една резбована дървена врата, която водеше към просторна библиотека. Но един бегъл поглед ми показа, че рафтовете всъщност са изпълнени с фалшиви томове в кожени подвързии, каквито използват интериорните дизайнери, за да придадат по-авторитетен вид на дадено помещение.

По стените висяха десетки фотографии на един и същ мъж, позиращ с много други. Забелязах Роналд Рейгън, Джордж Буш, Уорън Бъргър, Джей Едгар Хувър, Робърт Редфорд, Чарлтън Хестън и Уолтър Кронкайт. Повечето снимки бяха в разни кабинети или на групови събирания. На някои хората държаха в ръце чаши. Имаше снимка на игрище за голф, друга — на яхта. Но на всички снимки мъжът изглеждаше поне равен на онези, които го заобикаляха. Косата му прогресивно се отдръпваше назад през годините, но навсякъде беше безупречно подстригана. Сякаш човекът бе водил документална хроника на живота си, подредена в стопкадър на тази стена на триумфа. С излишната си показност цялото помещение внушаваше усещане за задушаваща носталгия по миналото, като машина на времето, ако времето се измерваше във вещи и тяхното притежание.

В центъра на стаята, върху син килим на пода от полирано дърво, беше разположена гарнитура от две кресла с високи облегалки и канапе, тапицирани с кремава кожа. Заблуден лъч на залязващото слънце проникваше в процепа между спуснатите завеси. От едното кресло се надигна някакъв мъж и зачака придружителят ни да ни отведе при него. Лицето му беше същото като на фотографиите, но високата му внушителна фигура беше поразвалена от малко шкембе. Може би наближаваше седемдесетте, но изражението му беше също така свирепо и безкомпромисно, както на снимките. С модерните си телени очила, светлобежово спортно сако, джинси с класическа кройка и лъснати обувки приличаше по-скоро на пенсиониран професор — което най-вероятно беше съзнателно търсен ефект.

Забелязах, че стенният часовник показва 7:10 вечерта.

— Свали му белезниците — заповяда мъжът.

Джансън се подчини.

— Казвам се Том Оливър.

Всичко в облеклото му, в изправената му стойка, в едва сдържаната самоувереност беше направо от наръчника за служители на ФБР. Но не и маниерите. Той не благоволи да се ръкува с мен, не че аз се засегнах особено.

— Седнете, моля. Двамата с вас трябва да поговорим. Насаме.

Джансън и придружителят му схванаха намека и се изнесоха веднага, като затвориха вратата зад себе си. Оливър се настани в едно от креслата с високи облегалки, посегна към лулата на помощната масичка, запали я и изпусна кълбо лютив дим. Още с влизането си бях усетил острата миризма на тютюн във въздуха.

— Знаете ли кой съм аз? — попита той.

Седнах на другото кресло.

— Нямам представа.

— През цялата си кариера съм работил в правоохранителната система и преди няколко години се пенсионирах като заместник-директор.

— Радвам се за вас.

— Това ви се струва забавно, така ли?

— Не ми е забавно присъствието на добермана ви, който заплашва да ме убие. Както и фактът, че бях отвлечен и докаран тук против волята си.

— Съмнявам се, че е било изцяло против волята ви. Все пак вие сте изпратен със служебно поръчение.

— Знаете кой ме изпраща.

— Знам. Затова сега разговарям с вас, вместо трупът ви да плува в блатата на „Евърглейдс“, докато не бъде изяден от някой алигатор.

Той изръмжа, доволен от заплахата си, сякаш думите и богатството му бяха достатъчни, за да му повярвам.

— Нека отгатна — казах аз. — Оженили сте се по сметка за богата наследница. Защото с вашата кариера не бихте си позволили да плащате и тока на тази къща.