Стив Берри - Офицер и пешка

В операционната се събрали гръден хирург, сърдечен хирург, специалист по бъбречни операции, пулмолог и още няколко общи хирурзи. Но решенията се вземали от неврохирурга .

Куршумът бил разкъсал югуларната вена и гръкляна, прекъснал гръбначния мозък, раздробил се на парчета от удара в прешлените, като накрая се спрял в лявата ключица. Много от важните нерви били непоправимо прекъснати .

— Жив е, но едва-едва. За него би било избавление, ако си отиде. Гръбнакът е прекъснат и има ужасни увреждания на мозъка. Ако изобщо оцелее, ще е във вегетативно състояние. Ще бъде трайно парализиран от шията надолу .

Апарат за командно дишане подавал въздух в дробовете му. Пулсът на мониторите бил слаб .

Лекарите решили да му приложат сърдечен масаж плюс инжекция адреналин. Но нищо не помагало. Накрая мониторите показали спиране на сърдечната дейност .

Абърнати пристъпил към операционната маса и прегърнал стария си приятел. Толкова дълго време били прекарали заедно .

Вдишванията на Кинг ставали все по-редки. После спрели .

В 7:05 ч., шейсет и четири минути след изстрела, Мартин Лутър Кинг починал .

— Ние просто стояхме там — каза Фостър. — Ралф продължаваше да го държи. Но нашият скъп приятел, нашият лидер вече си бе отишъл.

Фостър блуждаеше в някакъв друг свят, унесен в спомени, които само той разбираше.

Но ние имахме работа да вършим.

— Знаете ли какво означава „Офицерска пешка“? — попитах аз.

— Да. От ФБР бяха сложили подслушвателни устройства в колите ни, в хотелските стаи, на телефоните, дори в къщите. Знаехме, че ни подслушват, наблюдават, съставят ни досиета. Никога не ни наричаха с истинските ни имена. Имаха кодови названия за всички ни — за Анди, Ралф, Джеси, мен. Научих за това много по-късно, когато докладите на ФБР бяха разсекретени. Кодовото име на Мартин беше „Офицера“.

— А „Пешката“? — попита Нейт.

— Нямам представа.

Аз може да бях млад и неопитен като агент, но разпознавах от пръв поглед лъжците. Беше добър. Признавам му го. Но си беше лъжец.

Оставих Фостър да се порадва на лъжата си. Поне за момента.

— Капитан Малоун — каза Фостър, — бих желал да поговоря насаме с дъщеря си и зет си. След това отново ще поговоря и с вас. Гладен съм. Какво ще кажете да отидете и да донесете нещо за хапване?

Един душ също би ми дошъл добре. За жалост, нямах чисти дрехи; все още бях със същите, които бях облякъл сутринта — късите панталони, просмукани с морска вода, и тениската. Дрехите и тоалетните ми принадлежности бяха в колата, оставена на паркинга в Кий Уест. Защо не? За мен не би имало никакво значение, дори тези хора да изчезнеха изобщо от живота ми. И монетата, и папките бяха в мен. Мисията изпълнена.

Или може би точно това искаше Фостър от мен. Да изчезна.

Излязох с тойотата и изминах разстоянието от двайсет и пет километра на юг до Паноки, където в един магазин за дрехи втора употреба си купих чифт джинси и зелена риза. Грабнах от рафта и разни тоалетни принадлежности, после от един ресторант за бързо хранене поръчах четири пици за вкъщи. Пътуването ми даваше възможност да проведа и един разговор, което направих за сметка на абоната от телефонния автомат на една бензиностанция.

Стефани Нел вдигна слушалката.

Изложих й събитията от деня, без да изпускам каквото и да било, с равен тон и военна изчерпателност.

— Съжалявам за случилото се — каза тя. — Нямах представа за Джансън. Други ме насочиха към него. Което поражда повече проблеми, отколкото мога да реша тук със собствени сили.

— Нещо като бунт ли надушвам?

— Може и така да се каже. Датира от времената на КОНТРАПРО.

Пак това име.

— Изредили са се петнайсет президенти, минали са петдесет години и е била нужна Божия намеса, за да се отърве страната от властта на Хувър и най-после да разбие неговото прокълнато ФБР — каза тя. — Навремето по КОНТРАПРО са работили повече от хиляда агенти. Много от тях са останали в Бюрото дълго след смъртта на Хувър през седемдесет и втора. И не са се променили. Просто са станали още по-добри в онова, което са вършили. Увериха ме обаче, че Джансън не е от тях.

— Някой те е излъгал.

— Виждам. Но благодарение на теб се сдобихме и с папките, и с монетата. На сигурно място ли са?

Куфарчето беше в багажника на тойотата, на два-три метра от мен, а монетата — в джоба ми.

— Да.

— Бих предпочела да не четеш тези папки — каза тя. — Класифицирани са.