Джеймс Роллинс - Ключът

… килима, избутан до стената.

Грей нахълта след него, сграбчил с две ръце черния си пистолет.

Ушите, кожата, цялото същество на Монк доловиха тежката тишина.

„Тук няма никого“.

Знаеше го до мозъка на костите си.

Въпреки това Грей кимна към стълбището. Монк се втурна нагоре, а Грей почна да проверява първия етаж.

Момичетата би трябвало вече да са си легнали. Монк си представи шестгодишната Пенелопи с нейната руса коса на плитки и коледната пижама с танцуващи елени. И сестра й Хариет с кестенявата й коса, една година по-малка, но в същото време с по-стара душа — винаги сериозна, винаги задаваща въпроси за света около нея.

Изтича първо в стаята за гости, където момичетата би трябвало да сънуват подаръци в пъстри опаковки и сладкиши. Завари обаче леглата недокоснати, а стаята празна. Извика децата, провери килерите, надникна в другите стаи — нищо.

Точно както се беше страхувал.

„Изчезнали са… всички“.

Толкова му призля, че зрението му се сви в една точка.

— Грей… — Прозвуча почти като ридание.

Отговорът дойде от дъното на къщата, където беше малката кухня, гледаща към задния двор.

— Ела тук!

Монк забърза през разхвърляната дневна, покрай голямата маса, която беше избутана настрани. Два от столовете бяха преобърнати. Опита се да не си представя свирепата битка, която несъмнено се бе разразила след нахлуването в дома.

Влетя в кухнята. Тук свидетелствата от битката бяха още по-очевидни. Хладилникът беше отворен. Навсякъде по пода и централния плот имаше пръснати ножове, тигани и изпотрошени чинии. Вратата на кухненския шкаф висеше на едната си панта.

Отначало не забеляза Грей, но когато заобиколи плота, го намери коленичил. Пред него лежеше тяло.

Дъхът на Монк секна.

„Кат…“

Грей се изправи.

— Жива е… пулсът й е слаб, но диша.

Монк рухна на колене и инстинктивно посегна да притисне Кат до гърдите си.

Грей го спря.

— Не я мести.

Монк едва не го фрасна. Ужасно му се искаше да удари нещо, но разбираше, че Грей е прав.

Ръцете на Кат бяха порязани на много места и от раните се процеждаше тъмна кръв. Ноздрите и лявото й ухо също кървяха. Очите й бяха полуотворени и подбелени. До главата й беше захвърлено стоманено кухненско чукче, по което бяха полепнали изцапани с кръв кестеняви коси — косите на Кат.

Монк нежно хвана китката й с две ръце. Пръстите на изкуствената му ръка потърсиха пулса. Лабораторно отгледаната кожа беше по-чувствителна от истинската. Прецени биенето на сърцето й, като си представяше всяко свиване на предсърдието и камерата. Хвана с два пръста върха на показалеца й и мислено активира малка инфрачервена светлина в единия пръст и фотодетектор в другия. Светлината премина през пръста й и му даде груби показания за наситеността на кръвта й с кислород.

Деветдесет и два процента.

Не беше най-доброто, но засега ставаше. Ако стойността паднеше, щеше да се нуждае от допълнително кислород.

Монк беше медик в Зелените барети. Оттогава беше разширил познанията си в областта на медицината и биотехнологията. Той и Грей — както и Кат и Сейчан — работеха за секретния отряд „Сигма“ към АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. С изключение на приятелката на Грей всички бяха бивши бойци от Специалните части, привлечени тайно от „Сигма“ и преминали през обучение в различни дисциплини, за да действат като полеви агенти на АИОП и да защитават Съединените щати и целия свят от всевъзможни заплахи.

Грей вече беше извадил сателитния си телефон и набираше централата на „Сигма“.

— Сейчан? — попита Монк.

Грей поклати глава. Лицето му беше маска на ярост и страх.

Монк погледна към вратата на кухнята, която зееше към тъмния заден двор. Знаеше със сигурност, че жена му се е борила като лъвица, за да защити дъщерите си.

— Възможно ли е Сейчан да е избягала с момичетата, докато Кат е задържала другите?

Грей погледна навън в нощта.

— И аз си помислих същото. Извиках я, след като проверих Кат. — Отново поклати глава. — Ако е побягнала, едва ли е някъде далече.

„Което означава, че би трябвало да го е чула“.

— Може би нападателите са я подгонили — каза Монк. — И са я принудили да избяга по-далеч.

— Може би. — Грей не изглеждаше особено убеден.

„Което ще рече, че по-скоро не“.

Монк го разбираше. Сейчан беше бивша убийца, способна като Кат, ако не и повече. Но не би могла да избяга от преследвачи бременна в осмия месец и с две уплашени деца.