Джеймс Роллинс - Ключът

— Да, човече, да.

Монк пусна юмрука на Брайс, но едва след като го събори настрани. Прекрачи го с навъсен поглед, но намигна на Грей, докато минаваше покрай него.

— Сега вече можем да си ходим.

Докато Грей се обръщаше, единственото предупреждение беше потъмняването на лицето на Брайс. Беше унизен пред компанията си и очевидно трябваше да си върне достойнството. Хвърли се, задвижван от отровната смес от уиски и тестостерон, към Монк с намерение да го фрасне в гръб.

„Стига толкова…“

Грей сграбчи китката на Брайс, докато той минаваше покрай него, и като използва теглото и инерцията му, майсторски изви ръката му зад гърба му. После повдигна Брайс на пръсти и го задържа, като внимаваше да не скъса мускулите и сухожилията, контролиращи движенията на раменната му става.

След като укроти противника си, Грей се канеше да го пусне, но Брайс не беше приключил: започна да се съпротивлява и се опита да го удари с лакът, като пръскаше слюнки от ярост.

— Майната ти. С приятелите ми ще ви…

„Дотук с умереното укротяване“.

Грей дръпна рязко ръката му. Рамото изпука достатъчно силно, за да се чуе, а болката задави края на заплахата.

— Вземете си го! — каза Грей и тикна Брайс в обятията на приятелите му.

Никой не си направи труда да го подхване.

С болезнен вик Брайс се просна по очи на пода. Грей изгледа останалите, като мълчаливо ги предизвикваше да му дойдат. За момент се зърна в огледалото зад бара. Дългата му светлокафява коса беше рошава. Лицето му бе тъмно, от което леденосините му очи сякаш блестяха заплашително.

Разпознала опасността, групата се оттегли навътре в бара.

След като се увери, че въпросът е решен, Грей се обърна и излезе. Завари Монк на площадката отвън. Приятелят му, чийто стомах беше прочут с това, че е бездънен, се беше взрял в светещия надпис на съседния италиански ресторант.

— Защо се забави толкова? — попита Монк, без да се обръща.

— Трябваше да довърша започнатото от теб.

Монк сви рамене.

— Помислих си, че ще искаш да изпуснеш малко пара.

Грей се намръщи, но трябваше да признае, че краткият сблъсък наистина го беше разсеял много по-добре от халбите „Гинес“.

Монк посочи ресторанта, но Грей го изпревари.

— Не си и помисляй. — Погледна си часовника и пристъпи към бордюра. — Освен това четири дами ни очакват.

— Прав си. — Монк застана до него, докато Грей махаше да спре такси. — Лично аз познавам две, които няма да си легнат без целувка за лека нощ.

Имаше предвид двете си дъщери Пени и Хариет, които бяха наглеждани от другите две. Жената на Монк Кат беше отвела момичетата в дома на Грей в предградието Такома Парк на Вашингтон. Семейството на Монк щеше да преспи там, за да посрещне Коледа с Грей и Сейчан, която беше бременна в осмия месец. Двамата бяха изгонени по-рано вечерта. Кат беше излязла с оправданието, че трябва да опаковат подаръци, но въпреки че капитан Катрин Брайънт беше бивш офицер от разузнаването, Грей с лекота се досети за подтекста. Сейчан беше много напрегната, очевидно развълнувана от онова, което й предстои, и Кат искаше да поговори насаме с нея — като опитна майка с бъдеща такава.

Грей обаче подозираше, че излизането е свързано и с успокояването на собствените му нерви. Стисна благодарно рамото на приятеля си. Монк беше прав. Имаше нужда да изпусне малко пара.

Едно такси отби и се качиха.

След като потеглиха, Грей отметна глава назад и изстена.

— От години не бях пил толкова. — Изгледа укорително Монк. — И не мисля, че АИОП ще искат да научат, че използваш най-новия им хардуер за спечелване на безплатна бира.

— Не съм съгласен. — Сякаш от нищото в ръката на Монк се появи монета и той я подхвърли във въздуха. — Казаха ми, че е хубаво да упражнявам финия си двигателен контрол.

— И все пак онзи пиян кретен беше прав. Наистина мамеше.

— Не може да се говори за мамене, когато става въпрос за умения.

Грей завъртя очи, от което само му се зави свят. Преди пет месеца Монк беше преминал процедура, при която му имплантираха интерфейс мозък/машина. В соматосензорния кортекс на мозъка му бяха инсталирани миниатюрни чипове, които му позволяваха да контролира новата си протеза само с мисъл и дори да „усеща“ какво докосва тя. Способността да усеща и контролира по-добре предмети в пространството му даваше възможност да настрои фино двигателния си контрол до такава степен, че можеше да хвърли монета с достатъчна точност, че да знае как точно ще падне тя.