Джеймс Роллинс - Ключът

— Да бъде светлина — с тъжна усмивка прошепна тя и си спомни колко често д-р Карсън беше използвала този цитат от Битие — и предупреждението й ден преди пробното пускане.

„Но не прекалено много светлина. Не искам да вдигнеш лабораторията във въздуха“.

Усмивката й стана по-уверена. Несъмнено Карли беше наследила чувството си за хумор от майка си.

Посвети следващия час на калибриране на модулите и на основното устройство, като непрекъснато следеше прогреса на лаптопа. Знаеше, че петнайсетинчовият екран никога не би могъл да предаде изцяло бавно реконструирания свят. Все едно да се питаш да си представиш целия Млечен път, като насочиш телескоп към няколко мъждукащи звезди.

Всъщност голяма част от работата й беше не само невидима, но и почти неразбираема. Това беше нещо, което компютърните инженери наричаха алгоритмична черна кутия. Компютърните инструкции — алгоритмите — можеха ясно да се идентифицират и разберат, но точният метод, по който една усъвършенствана система ги използваше като инструменти за получаване на отговори или резултати, ставаше все по-загадъчен. В някои сложни мрежи дизайнерите просто нямаше как да знаят какво всъщност се случва в тези черни кутии. Те можеха да вкарат данни в компютър и да получат изходното заключение. Но случващото се между входа и изхода — случващото се в машините — ставаше все по-непознаваемо.

Дори създателите на машините не можеха да проумеят начина им на работа. Всеизвестен беше случаят с инженера на IBM, който беше построил суперкомпютъра Уотсън, победил в телевизионната викторина Jeopardy! Когато го попитали дали Уотсън го изненадва, получили прост и в същото време смущаващ отговор: „О, да. Определено“.

И изненадите не се ограничаваха само с Уотсън. С усложняването на ИИ системите техните черни кутии ставаха все по-недостъпни и неразгадаеми.

За съжаление Xénese не беше изключение.

В нощта на зимното слънцестоене — за по-малко от шейсетте секунди, през които бяха убити пет жени, — Xénese беше напълно реализиран и завършен и работеше на пълен капацитет: създаваше светлина от мрака, живот от нищото.

Вместо да празнува раждането му, Мара беше стъписана от неочакваната атака. Хипнотизирана от ужас, тя не можеше да откъсне вниманието си от ставащото. Беше набрала 112, но докато се свърже, менторите й вече бяха мъртви. Бе съобщила задъхано за случилото се; фъфленето й се беше завърнало. От полицията я предупредиха да остане на мястото си, но тя се боеше, че убийците с раса вече са се насочили към нея. И беше избягала с труда си, тъй като не можеше да рискува той да бъде унищожен.

Обхваната от ужас, рязко беше изключила всичко — брутална операция, дигитален аборт на творението й. Беше изтръгнала модулните компоненти от сървърите и бе оставила единствено главната програма, заключена в ядрото на Xénese, в най-основната й форма, като я беше потопила в безсъзнателна дрямка. Мразеше се, че беше трябвало да го направи, но се налагаше, за да запази програмата.

Но преди да срине системата, бе забелязала странното изображение на екрана. Пентаграмът на „Брусас“ беше започнал да се върти лудо, след което се разпадна, оставяйки отделни части да светят на екрана. Те приличаха точно на гръцката буква сигма. Мара обаче нямаше представа какво означава това; знаеше единствено, че символът е генериран от Xénese.

Но какво означаваше този изходен резултат?

Представи си отново въртящия се пентаграм, как й се беше сторил разтревожен — или може би това беше просто отражение на начина, по който се беше чувствала самата тя. „Бях паникьосана и ми се е сторило, че програмата е уплашена“. И все пак Мара не беше единственият свидетел на касапницата в библиотеката. Имаше и друг, който гледаше картината от камерите, надничайки дигитално над рамото й.

Творението на Xénese.

Онова, което беше родено в онзи момент и бе просъществувало само през ужасните шейсет секунди, бе също и безмълвен свидетел на случилото се. Беше родено сред кръв и смърт.

Те бяха входните данни.

Изходният резултат бе онзи странен символ.

Но дали беше някакъв бъг? Или нещо умишлено? Имаше ли някакъв смисъл?

Единственият начин да научи, да разбере начина на разсъждение на творението, беше да го реконструира, да възстанови черната му кутия. Това беше единствената й надежда за отговор.

На екрана на лаптопа й светеше дигитална градина, виртуален Едем. Копие на искрящ поток ромонеше през камъни и скали през гора от високи дървета и цъфтящи храсти. В единия край на синьото небе, покрито с рехави облаци, светеше ярко слънце.