Патриция Корнуэлл - Легло от кости

— Трябва да открием кой ми е изпратил това. И защо. И ако силуетът е нейният, какво е ставало там? Какво е изражението на лицето й? Щастливо? Тъжно? Изплашено? Доброволно ли се е намирала на лодката?

— Не мога да отговоря на това…

— Искам да я видя.

— Няма да можеш. На този видеоклип няма нищо повече, което да се види.

— Била ли е на път за мястото на разкопките, или се е връщала?

— Въз основа на мястото на слънцето и сателитните снимки на тази част от реката — каза Луси, — скутерът най-вероятно се е носил на изток, което подсказва, че е било сутринта. Денят очевидно е бил слънчев, което не се случва често в онази част на света след август. Може би неслучайно два дни, преди тя да изчезне, в деня, когато е намерила онзи зъб от пахиринозавър, времето е било слънчево.

— Значи смяташ, че, съдейки по времето, заснемането на видеото е станало на 21 август.

— Очевидно е, че тя е била на разкопките в този ден, и е пътувала със скутер до находището край река Уапити — повтори Луси информацията от новините. — Значи видеото може да е заснето с айфон по време на пътуването същата сутрин. Тя има айфон. Или е имала. Както знаеш, той не беше намерен в караваната й. И може да се окаже единствената лична вещ, която липсва. Всички останали са непокътнати.

— Снимането е станало с айфон? — Това за мен е нова информация.

— Както и снимката на отрязаното ухо — потвърди Луси. — С айфон първо поколение, какъвто тя е имала.

Не попитах Луси как се е сдобила с тези подробности. Не исках да знам.

— Ползвала е все същия и не е направила опит да го осъвремени, вероятно заради договора, който е имала с AT&T.

Луси стана и се върна в банята, за да изплакне чашите, а аз долових в коридора далечни гласове.

В този момент се разнесе звукът на полицейска сирена — разпознах тази на Пийт Марино. Беше с някого… Вероятно Брайс. И двамата идваха насам и говореха по мобилните си телефони.

— Ще ти се обадя по-късно и се надявам да се върнем преди бурята — обеща Луси и тръгна. — По-късно днес времето наистина ще се развали.

В този момент на прага на вратата застана Пийт Марино. Дрехите му в цвят каки бяха измачкани, сякаш беше спал с тях, лицето му беше зачервено. Влезе така, сякаш живее тук, продължавайки да говори гръмогласно по телефона си. Брайс беше зад него. Моят деликатно красив административен началник бе с избелели тесни джинси и тениска, сякаш идваше от заснемане на епизод на „Глий“, вдигнал дизайнерските си очила на темето. Забелязах, че не се е бръснал, откакто го видях за последен път. Беше преди седмица, когато заминаваше за Флорида. Промяната при него винаги означаваше едно и също нещо — Брайс Кларк сменя образите, докато продължава да се явява на кастинг за ролята на звезда в собствения си живот.

— Ами, при нормални обстоятелства би трябвало да откажа — каза Марино в апарата, — но ще трябва да дадете на жената от аквариума да говори, за да може шефът тук да й го каже направо и така всички да сме наясно за какво става дума…

— Благодарим ви и напълно ви разбираме — уверяваше Брайс някого. — Абсолютно сме наясно, че никой няма да го оспорва. Може би вие и пожарникарите ще хвърлите ези и тура… шегувам се, естествено. Сигурен съм, че пожарният катер има спасителен кош като вашия. Не, очевидно не е нужен вакуумиран чувал или обездвижваща яка. Разбира се, че за пожарникарите ще е по-лесно да измият всичко, след като свършите. Е, и…? За нас е без значение, но все някой ще трябва да окаже съдействие да го докарате до брега, а оттам го поемаме ние. — Той погледна часовника си: — След четиридесет и пет…? Значи малко след девет? Това ще бъде чудесно.

— Какво става? — попитах Брайс, когато приключи.

Той постави ръце на хълбоците си и внимателно ме огледа.

— Така-а… тази сутрин определено не сме подходящо облечени за разходка с лодка, нали така? — Разгледа сивия костюм на райе и обувките на ток, които бях избрала днес за съда. — Дай ми минутка да ти подбера това-онова, защото няма начин да излезеш с бреговата охрана така. Трябва да извадим удавник… Слава Богу, че е юли. Не че водата тук някога се стопля… И се надявам да не е бил дълго в морето, защото тези случаи са ми най-неприятни. Съжалявам, но предпочитам да съм искрен. То кой ли ги обича… Знам, че никой не иска да изпада в подобно отвратително състояние, нали така? Във всеки случай, ако умра и с мен се случи същото, моля ви не ме намирайте! — Влезе в дрешника ми и започна да рови за работни дрехи. — Това е тази част от работата, която момчетата от бреговата охрана мразят и аз напълно ги разбирам… — продължи да говори той. — Да качиш такова нещо на борда си… Ще го направят, понеже ги помолих, при това крайно вежливо, и им напомних, че ако ти — имам предвид конкретно теб, като шеф — не знаеш как да се погрижиш за него, то никой не знае. — Той свали от закачалка чифт карго панталони с много джобове: — Прибери го в двоен чувал или каквото там трябва, за да не се вмирише катерът им, нали ще запомниш? Обещах им. Къси ръкави или дълги…? — погледна ме от дрешника: — Ако питаш мен, по-добре дълги, защото там доста духа — реши той вместо мен, преди да успея дори да помисля, камо ли да му отговоря. — Да видим сега… Пухеното ти зимно яке е добра идея, за оранжевото говоря… ще се вижда от километър. Особено подходящо е за работа във вода. Виждам, че Марино няма яке, но не отговарям и за неговия гардероб.