Патриция Корнуэлл - Легло от кости

Той мушна големите си ръце в страничните джобове на панталоните си и коремът му увисна над колана. Беше надебелял, но раменете му продължаваха да са внушителни. По всичко личеше, че продължава да вдига тежести в залата на „Сентрал скуеър“, където имаше абонамент, която освен това бе боен клуб, или както там го наричаха, и се посещаваше предимно от полицаи, повечето от които от специалните части.

— По-лесно от какво? — долових лек дъх на пот, примесен с афтършейва му, или може би е пил цялата нощ и е изпразнил кашон мини-черепни орнаменти с водка „Кристална глава“. Не можех да бъда сигурна. — Вчера беше неделя — продължих аз с мек глас. — След като по график не е трябвало да идваш този уикенд, а и току-що си се върнал от командировка, какво по-точно му е било по-лесното? И докато сме на тази тема, от доста време насам не получавам актуализираните графици на дежурствата, така че нямаше как да зная, че и ти поемаш дежурства, което явно правиш…

— Електронният календар е дивотия — прекъсна ме той. — Цялата тази автоматизирана мигновена измислица… Какво не бих дал Луси най-сетне малко да се усмири. Трябва да знаеш онова, което наистина трябва да знаеш, а то е, че някой прави очакваното от него. Под „някой“ имам предвид себе си.

— Не знаех, че шефът на разследването дава дежурства. Това никога не е било наша практика, освен в случаите на криза. Както не е наша практика да сме пожарна команда и да спим на надуваеми легла в очакване камбаната да удари… образно казано.

— Виждам, че някой ме е наклепал. Но вината е нейна. — Той си сложи очилата — „Рей-Бан“ с телени рамки, които носи откакто го помня. Брайс им казва „Смоуки и бандита“.

— Дежурният следовател трябва да бъде буден и готов веднага да поеме обаждане — с равен глас продължих аз, без да му отправям покана за спор, какъвто той въпреки това водеше с мен. — И кое чия вина е?

— Шибаната Луси ме хвана в „Туитър“ и оттогава се почна.

Каза „шибаната Луси“, но аз знаех, че не го мисли. Двамата бяха близки.

— Не мисля, че е справедливо да я обвиняваш за „Туитър“, ако си си туитвал, което за мен е очевидно — изтъкнах аз с все същия равен тон. — И не те е „наклепала“, защото иначе щях да науча за разни неща много по-рано. Каквото и да е казала, то е защото е загрижена за теб, Марино.

— Тя е извън картината и това е така от седмици, а освен това не искам да говоря на тази тема — заяви той, докато продължавахме бавно да се спускаме с асансьора.

— А кой е? — недоумявах аз.

— Шундата, на която туитвах, и повече няма да кажа нищо! Ти наистина ли вярваш, че хората не спят, когато са дежурни? Мога да те уверя, че снощи не съм пропуснал нищо. Всеки път, когато телефонът звъннеше, аз отговарях и реагирах на обаждането. Само че единственото, което заслужаваше някаква реакция, бе падането на някакъв по стълбите и Тоби пое случая… напълно ясен битов инцидент. После го изпратих у дома. Нямаше никакъв смисъл да висим и двамата. Да не говорим, че и той ми лази по нервите… Или не мога да го намеря, където трябва да бъде, или не мога да се отърва от него.

— Просто се опитвам да разбера какво става. Това е всичко. Искам да се уверя, че всичко с теб е наред.

— Че защо да не е? — Той погледна право напред към гладката стоманена стена и светещия знак на най-долния етаж, към който пълзяхме. — И друг път ми се е случвало да имам дребни проблеми.

Нямах представа за какви проблеми или за кого говореше, а и сега не беше моментът да го притискам да ми разказва за някое запознанство по интернет, за каквото подозирам, че неясно намекна. Но трябваше да говоря с него за онова, което можеше да се окаже нарушение на професионалната тайна и конфиденциалност.

— Знаеш ли, питам се защо изобщо си в „Туитър“ или защо Луси би окуражила подобно нещо. Не желая да се ровя в личния ти живот, Марино, но не одобрявам висенето из социалните мрежи, освен ако е с цел научаването на новини и това е единствената причина, поради която аз следвам едно или друго нещо в „Туитър“. Тук нито се занимаваме с маркетинг, нито имаме за цел да споделяме подробности за нашата дейност, а най-малко от всичко искаме да открием приятели точно там.

— В „Туитър“ не се представям като себе си, нито е възможно някой да ме идентифицира. С други думи, никой не вижда името ми, а само „Пичът“…

— „Пичът“?

— Заимствано е от „Великия Лебовски“. Ролята е изиграна от Джеф Бриджес, а аз използвам аватара. Искам да кажа, че няма начин да се разбере как си вадя хляба, освен ако някой не потърси конкретно „Питър Роко Марино“, което не виждам как може да се случи. Аз поне не използвам като теб някой от готовите яйцеглави аватари, което е малоумно.