Патриция Корнуэлл - Легло от кости

Брайс ми донесе дрехите, а Марино продължи да разговаря с някого, който очевидно в момента бе на кораб.

— Не искаме никой да реже възли или каквото и да било, а каквито въжета има там, трябва да се отпуснат — каза той, докато Брайс постави униформата ми върху бюрото и се върна в дрешника за боти. — Сега затварям и ще се ти се обадя веднага пак по стационарния, защото връзката е лоша, а ще можеш да говориш и с доктора — допълни Марино.

Той заобиколи от моята страна бюрото и в същия момент се чу отварянето на асансьора в коридора, последвано веднага от нови гласове. Луси бе на път за хеликоптера си, а персоналът идваше на работа. Беше малко след осем.

— Огромна праисторическа костенурка се е заплела в южния канал — каза Марино и посегна към слушалката на стационарния телефон.

— Праисторическа ? — възкликна Брайс. — Не мисля така.

— Кожеста костенурка. Почти изчезнал вид, който съществува от Джурасик парк — уточни Марино.

— Никакъв парк не е имало в юрската ера — с още по-висок глас го поправи Брайс.

— Стигат на тегло до цял тон — продължи да обяснява Марино, набирайки номер. На носа му са кацнали чифт очила, от ония, дето ги продават на стойки по улиците. — Някакъв рибар проверявал капаните си за раци, намерил я на разсъмване и се обадил на спасителния екип на аквариума, който има договорка с морския отдел на пожарникарите. Когато пристигнал пожарният катер и започнали да изтеглят костенурката, се оказало, че на въжето има закачена неприятна изненада… Памела? — каза той в слушалката: — Прехвърлям те на доктор Скарпета.

Марино ми прехвърли слушалката, сгъна очилата с дебелите си пръсти и ги прибра в джоба на ризата си, докато набързо ми обясни: — Памела Куик. Тя в момента е на катера, така че връзката може и да не е много добра.

Жената се представи като морски биолог към „Ню Ингланд аквариум“. Гласът й звучеше забързан, леко враждебен. Каза ми, че току-що е изпратила имейл с фотография.

— Сама ще се уверите, че нямаме никакво време — настоя тя. — Трябва да я качим на борда незабавно.

— Нея ? — реших да проверя дали съм чула правилно.

— Критично застрашен вид морска костенурка, която влачи кой знае от колко време рибарски такъми и… мъртвец. Не може да диша, вече едва показва ноздрите си над водата. Трябва да я изтеглим веднага над повърхността, за да не се удави.

Марино ми поднесе мобилния си телефон и аз видях снимка на млада жена… руса, със слънчев загар, в каки-панталони и зелено непромокаемо яке, надвесена през борда на пожарния катер. В ръката си държеше кука с дълга дръжка, с която теглеше нагоре влакно на въдица, оплетено около шокиращо голямо морско създание, кожесто и тъмно, чиито плавници бяха разтворени почти на широчината на катера. На няколко метра от издадената напред грамадна глава, едва видими под сините вълни, се забелязваха бледи ръце с боядисани нокти и люлееща се във водата дълга бяла коса.

Брайс остави на пода чифт леки, високи до глезена боти с излъскани кожени бомбета и найлонова горна част. Оплака се, че не е могъл да намери чорапи.

— Потърси в шкафчето ми за дрехи долу — казах му аз, докато се навеждах, за да изуя обувките си, а междувременно напомних на Памела Куик: — Това, което не можем да допуснем, е да загубим тялото или да го повредим по някакъв начин. Така че нормално не бих разрешила…

— Можем да спасим животното — прекъсна ме тя и разбрах, че моето разрешение ни най-малко не я интересуваше. — Но трябва да го направим веднага.

По начина, по който го каза, нямах никакво съмнение, че няма да чака нито мен, нито когото и да било друг, и не бих могла да я обвинявам.

— Направете каквото е нужно, разбира се. Но ще ни помогнете, ако някой го документира с видео или снимки — казах й аз, станах от стола си и когато усетих мокета под ходилата си, си спомних, че никога не мога да предвидя какво ще се случи в следващата минута от живота ми. — Опитайте се да не разбутвате влакното и такъмите, доколкото е възможно, и направете нужното да бъдат съхранени на всяка цена.

Влязох в асансьора до стаята за почивка, облечена в памучно облекло за работа на открито, с герба на КЦК на блузата и върху якето ми. Марино остави на пода два пластмасови куфара „Пеликан“ и заби палец в бутона за долното ниво.

— Разбрах, че си бил тук цялата нощ — казах аз, а той нетърпеливо отново натисна бутона.

— Имах да оправям разни документи и други неща. Беше по-лесно да остана.