Стив Кавана - Фантом

Той отвори портфейла си и преброи колко пари са му останали. Какво ли щеше да прави, ако не беше Джоузефин? Беше му изпратила достатъчно за месец-два, ако живееше пестеливо, дори след като плати петстотин долара на Луис, капитана на риболовното корабче, който го откара от Големия Кайман до Маями без паспортни проверки и без да му задава въпроси. И още петстотин долара, с които Луис му купи револвер.

Пол разполагаше с известно време. Трябваше да планира нещата старателно. Ако се окажеше прав, щеше да има още един шанс с Дарил. Шанс да сложи точка.

Преди да замине, трябваше да направи само още нещо.

Автогарите бяха едно от малкото останали места, където можеше да намериш уличен телефон. При това работещ.

Пол напълни телефона с монети от двайсет и пет цента и набра по памет номера на мобилния на Марая. Преди набирането да приключи, той стовари слушалката върху вилката и чу как монетите му се изсипват на дъното на апарата. Отново ги пусна, но този път набра домашния си телефон. Имаше голяма вероятност мобилният на Марая да е при ченгетата. Не искаше те да чуят какво ще ѝ каже. Тя можеше да им съобщи, ако пожелае, но Пол искаше да ѝ предостави избор. Беше я разочаровал. Беше я излъгал. И не я беше обичал достатъчно.

Телефонът започна да звъни.

Пол си представи лицето на Марая. Мекотата в погледа ѝ. Искрата, която заблестяваше в очите ѝ, преди да я целуне.

Включи се допотопният телефонен секретар. Пол си представи как лентата се върти в касетофона. Заговори. Искаше да каже толкова много неща. Всичко се изля в порой от вина, сълзи и гняв.

— Излъгах те. Криех неща от теб, които не биваше да пазя в тайна. Отначало се страхувах. Боях се, че ако ти кажа кой съм всъщност, той ще започне да преследва и теб. Бях голям глупак. Аз не съм Джей О. Льобо. Дарил е Льобо, онзи тип от кънтри клуба. Чуваш ли ме? Ако получиш това съобщение, знай, че е от мен. Много съжалявам, Марая. Обичам те. И съжалявам. Аз изнудвах Дарил. Принудих го да ми плаща, за да запазя в тайна кой е и какво е направил. След като те опознах, не можех да ти кажа. Не ти разкрих истината, защото се срамувах от постъпката си и не исках да те изгубя. Накрая, когато Дарил ме откри, трябваше да бягам, за да те спася. Всичко обърках. Оплетох конците. Виновен съм. Изгубих и парите. Дарил ги взе. Не му вярвай. Не се доближавай до него. Той е убиец. Ще се опитам да сложа край на цялата история. Заради двама ни. — Замълча и накрая повтори: — Обичам те.

Пол затвори, изтри сълзите от лицето си и се запъти към автобуса. Качи се и седна най-отзад. Край него нямаше други пътници. Провери револвера в джоба си. Пълен патронник. Прибра го. Намести се на седалката и се приготви за дългото пътуване.

Скоро всичко щеше да приключи. По един или друг начин той трябваше да сложи точката. Вече нямаше връщане назад.

Марая се вторачи в дисплея на мобилния си. На него се виждаше снимката, която беше направила на паспорта на Пол върху кухненския плот.

— Помните ли да сте правили тази снимка? Заснета е с камерата на мобилния ви. И сте я изпратили с есемес на Пол — обясни Доул.

Тя отново погледна снимката. Отмести очи, затвори ги и се концентрира.

Усещаше съзнанието си като пъзел с липсващи парченца. В паметта ѝ имаше бели петна там, където не следваше да има. Но въпреки това Марая знаеше, че спомените са някъде вътре. Нищо не беше заличено, просто в момента не се виждаше. Сякаш някои от спомените и чувствата ѝ бяха недостъпни, обгърнати в бяла мъгла.

Поклати глава и каза:

— В момента не си спомням. Не знам защо съм изпратила това съобщение.

Доул кимна.

Плъзна пръст по дисплея към следващото съобщение. Показа го на Марая.

— Това помага ли? — попита.

Блох остави химикалката.

— Не, не помня есемеса до Пол. Помня, че се карахме, но не знам за какво — отговори Марая.

В този момент тя разбра, че ще се възстанови. Щеше да се оправи и да стане същата като преди. Какво облекчение. Разбра го, когато видя, че е способна да излъже за снимката и есемеса. За нищо на света нямаше да даде на ченгетата да разберат, че заедно с любовника си е планирала да потърси сметка от Пол, да поиска част от парите, а ако той откаже — да го изнуди. Паспортът трябваше да го подмами в капана.

Не беше нужно ченгетата да го знаят. Стигаше им да знаят, че помни как онзи чук се стовари върху главата ѝ.

Всеки път, когато в съзнанието ѝ изникваше този образ, тя усещаше остра болка в черепа — рязка и жестока. Беше застанала с гръб, чукът я удари отзад. Трябва да беше Пол. Дарил не бе способен на такова нещо, той я обичаше, той не можеше… Не разбираше защо полицаите ѝ задават тези въпроси. Нали вече им беше разказала всичко, което знае?