Стив Кавана - Фантом

Преди да излетят от Ню Йорк, се бяха опитали да се свържат с Джоузефин Шнайдър, литературната агентка на Пол Купър.

Шнайдър отказа среща с тях. Не успяха да преодолеят дори портиера на офис сградата, където беше агенцията ѝ. Тя отказа да говори по телефона, а секретарката ѝ директно ги отряза — не искаше да ѝ предаде никакво съобщение. Шерифството в Порт Лоунли нямаше юрисдикция в Ню Йорк. Доул се свърза със свои колеги там. С полицаи, които биха му направили услуга, макар прекрасно да съзнаваше, че заведе ли нюйоркско ченге в офиса на Шнайдър, ще стане по-зле. Според Фулъртън агентката на Купър била сериозен играч и имала приятели в кметството. Нямаха изход. Не им оставаше друго, освен да се приберат у дома. Което никак не се хареса на Блох и тя се муси по време на обратния полет. Сега, на летището, неудовлетворението ѝ беше изплувало на повърхността.

Доул се взря в големите ѝ очи, въпросително вперени в него, после зарея поглед над рамото ѝ. Зад нея имаше заведение за бургери. Летищен ресторант, но въпреки това Доул прецени, че на един бургер няма какво толкова да му сбъркаш.

— Умирам от глад. Хайде да хапнем — настоя той. Мина покрай Блох, усещайки погледа ѝ с тила си, сякаш го напичаше следобедно слънце. — Ще поговорим, докато се храним.

Поръчаха си чийзбургери и печени картофи на бара и отнесоха салатите и кока-колите си на една маса. Блох изглеждаше изморена и ядосана. Тя беше истинска рядкост за полицията. Умна, способна и отдадена на работата си. Човек можеше да стане ченге по много причини. Някои хора искаха да помогнат на общността си. Доул познаваше такива полицаи. Не бяха останали много, но още ги имаше. Други се присъединяваха заради усещането за власт или защото бяха от семейства на полицаи, или защото смятаха тази работа за трамплин към нещо друго, например към политиката на местно ниво. А имаше и още една категория. Тръпки побиваха Доул от тази мисъл, но не можеше да отрече, че някои ставаха полицаи, за да убиват.

— Ти защо стана полицай? — попита той.

Блох сдъвка хапката си, изтри устни със салфетката и отпи голяма глътка кока-кола. Остави чашата си и отговори:

— Заради семейството ми.

Доул задържа чашата пред устните си, отпи, остави я и попита:

— Задължиха ли те?

— Баща ми беше полицай. Трийсет и пет години. Арестуваха го с още петима полицаи. За рекет срещу закрила, а и решили да си организират свой бизнес: момичета, кокаин, оръжия, каквото се сетиш.

Доул замълча в очакване Блох да продължи да разказва, но след минута установи, че се налага да я подкани. Тя понякога казваше неща, които бяха ясни за самата нея, но никой друг не можеше да разбере.

— Значи стана полицай… по каква причина?

— Баща ми нямаше нищо общо с другите петима. Просто му бяха приятели, но той не участваше в рекета. Всички твърдяха, че татко е знаел и не е предприел нищо. Не са го подкупили. Опитали се, но той отказал. Просто се преструвал, че не забелязва какво става, нали разбираш?

— Осъдиха ли го?

— Умря преди процеса. Получи инфаркт.

— По дяволите. Съжалявам, Блох. И ти реши да изчистиш семейното име, така ли?

Появи се сервитьорката с чиниите им и прекъсна разговора. Доул гризна от едно хрупкаво лучено кръгче и зачака отговора на Блох. Трудно ѝ беше да говори за това. Темата беше болезнена. Личеше си. Общуването с нея беше още по-мъчително от обикновено.

— Отначало да. Исках хората да помнят татко такъв, какъвто беше всъщност — добър човек. Но когато станах полицай, установих, че ченгетата не мислят по този начин. Началниците ми казваха, че татко е страхотен полицай. Обикновените униформени ченгета също. Татко не беше издал колегите си и за тях това беше най-важното. Исках да разбера какво е да принадлежиш към една група хора, в която каквото и да направиш, ще бъдеш защитен. Често се местех и навсякъде се оказа едно и също. Ченгетата се пазят един друг. Татко говореше за приятелите си, все едно са членове на семейството му. Може би съм искала да принадлежа към всичко това. Аз… не общувам лесно с хората.

Доул не отговори.

— Как ще заловим този тип? — смени темата тя.

Той въздъхна. Когато Блох зададе този въпрос за пръв път преди десет минути, той вече изпитваше неприятното усещане, че знае отговора. А сега вече нямаше как да го избегне.

— Парите са най-добрият ни шанс. Той ще се опита да изтегли двайсетте милиона — отговори Доул.

— Но ние ги запорирахме със съдебна заповед, не може да ги пипне — възрази Блох.