Стив Кавана - Фантом

Двайсет минути по-късно стигна до края на горичката. От там виждаше къщата си. Входната врата. Остави чантите, приклекна и зачака.

Почиваше си.

Ослушваше се.

По пътя не минаваха коли. Нямаше и паркирани наблизо автомобили. Беше тихо, чуваха се само птичи песни.

Дарил намери голям дъб, зад който имаше кух пън. Никой не можеше да го види, че оставя чантите там, никой нямаше да дойде да рови в някакъв стар пън. Реши, че тук е по-безопасно, отколкото на яхтата. Внимателно остави чантите вътре и закрачи покрай дърветата, докато не се приближи максимално до къщата, без да излиза от прикритието си. Застана на едно място, ослушваше се и наблюдаваше, накрая стигна до заключението, че къщата е празна. Зад прозорците не се виждаше никакво движение, вътре не светеше, от комина на парния котел не излизаше пара, която да издава, че се случва нещо.

Със ситни стъпки и ниско приведен, Дарил се отправи към дома си. Щом излезе на открито, си даде сметка колко е уязвим. Адреналинът му скочи до небето и той притича до къщата, скърцайки със зъби от болка.

На вратата беше забодено копие от съдебна заповед. Документите му, телефона, къщата — шерифството в Порт Лоунли имаше право да прегледа всичко.

Проклятие.

Стана му адски неприятно, че са ровили из нещата му. Зад заповедта имаше списък на вещите, които бяха взели. Само книги. Не беше важно. Не му трябваха. Точно преди да наругае ченгетата, че са оставили входната врата отворена, забеляза, че всъщност я бяха разбили. Не са могли да затворят проклетата врата. И не бяха предприели нищо, за да обезопасят къщата му след обиска.

Дарил влезе вътре и осезаемо усети присъствието им. Не, не присъствието, а следите от него. Лек мирис на прах. Тънки трески от изкъртената врата. Чинии и чаши, разпилени на входа на кухнята. Погледна на другата страна и видя книги по пода. Бяха обърнали всичко с главата надолу, както само ченгетата умеят. Вратата към мазето зееше отворена. Устата му пресъхна. Отвори я още малко и смръщено заслиза към тъмното помещение. В основата на стълбите намери фенерче. Отново си пое дълбоко дъх и го включи. Бяха претърсили мазето.

Леглото още си беше на мястото. Но мебелите бяха разместени, чекмеджетата на шкафа бяха на пода.

Подът. Него не бяха пипали. Освети с фенерчето задния ъгъл, покрит със спечена пръст — беше си непокътнат. Върна се горе, изключи фенерчето. Въздъхна с огромно облекчение и се качи на втория етаж.

В гардероба си завари купчина дрехи на пода, а закачалките висяха празни на пръта. Ченгетата бяха тършували усърдно и бяха разхвърляли всичко.

Метна на леглото риза, панталон и чисто бельо. Съблече се, изми се и се облече. Пое по обратния път към горичката, взе чантите и бързо се върна на яхтата. Този път почти ги влачеше по земята, за да не изопва шевовете на раната. На пристана беше тихо като при пристигането му. Над водата се стелеше ниска мъгла. Златистото сияние на слънцето я озаряваше. Като пламък на свещ зад фина бяла коприна.

Дарил натовари чантите, запали двигателя, отдели се от пристана и остави Порт Лоунли зад гърба си. Няколко часа преди да акостира, си мислеше, че това ще е последното му идване в Порт Лоунли. Вече знаеше, че едва ли ще е така.

Налагаше се да замине за известно време. На спокойно и безопасно място. Да си отпочине, да се излекува. Когато се зае с тази задача, предполагаше, че по това време вече ще е приключил. Канеше се да замине веднага щом докопа парите. Пол и Марая обаче още бяха живи. А сега и ченгетата го разследваха.

Слава богу, не бяха погледнали под пода на мазето. Нямаше да се върнат да тършуват из къщата. Бяха приключили с обиска. И бяха пропуснали главната находка.

И все пак работата не беше доведена докрай.

Дарил трябваше да свърши още много неща.

— Здравей, Марая, казвам се Чад и съм от екипа, който лекува мозъчната ти травма. Удобно ли ти е в това легло? О, така ми се струва. Нещо против да седна? Благодаря. И така… Ако говоря прекалено бързо или ако усетиш, че се унасяш, докато обяснявам, или ако искаш да повторя нещо, само ми кажи: „Чад, един момент, приятел“. Съгласна ли си?

Чад беше облечен с джинси и яркожълта тениска с надпис „Исус спасява“, а докато гледаше рижата му коса, белите му зъби и веселата усмивка и слушаше напевния му глас, Марая не беше сигурна дали е будна, или сънува. Чад нахлу в стаята ѝ с преиграна загриженост и вече беше приседнал на леглото ѝ. Говореше ѝ като на дете от детската градина.