Стив Кавана - Фантом

— Не, не сме. Не сме полицаи от този щат, но сме упълномощени и имаме съдействието на нюйоркската полиция. Е, имало ли е тук магазин за мобилни телефони преди две години?

— Не, открай време си е това. Откакто го купих през деветдесет и втора.

— Вие ли сте собственикът? — попита Доул.

— Да, аз.

Блох се вторачи в мъжа с пуловера и каза:

— Вдигнете си заплатата.

— Колежката ми иска да каже, че явно магазинът върви добре, след като сте тук от толкова отдавна. Кажете ни за мобилните телефони. Разполагаме с данни, които показват, че сте продали мобилен за еднократна употреба преди две години.

— Още ги продаваме — отговори мъжът и посочи към стъклената витрина под плота.

Доул отстъпи назад, разгледа витрината и видя два малки мобилни апарата в пластмасови вакуумирани опаковки.

— Случайно да пазите данни на кого сте продали телефона? Конкретният купувач е взел карта с лимит двеста долара, която сигурно също е купил от вас — каза Доул.

— Няма начин. Много хора купуват предплатени карти, когато си вземат телефон. Не пазя данните.

Блох огледа магазина, посочи охранителната камера зад собственика и попита:

— А имате ли записи на камерата от онова време?

— Не, развалена е. Не работи от години.

— Ами разписки от плащане с кредитни карти? — попита Доул.

— Тук се плаща само в брой — каза мъжът и им посочи табела вдясно от касата, на която пишеше: „Само в брой. Без карти“.

Последен шанс, помисли си Доул и попита:

— Помните ли мъж, който е купил от магазина мобилен телефон и предплатена карта за двеста долара?

— Не помня дори последния си клиент. Съжалявам. Нямам представа.

Доул и Блох се спогледаха.

— Ако няма да купувате нищо, може да си закарате задниците обратно в земите на Талахаси — каза мъжът.

— Ню Йорк ми липсва — каза Блох.

В четири и трийсет и пет Доул и Блох влязоха в офис сграда във Флатайрън Дистрикт. Фоайето беше от светъл чам и камък, е витрини, в които бяха изложени книги с твърди корици. Рецепционистката стоеше зад мраморен плот, а зад нея на табло беше изнесен списък на фирми. Имената бяха само няколко. Едно от тях беше истинската причина за посещението им, но така и така бяха в Ню Йорк, провериха и адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. В крайна сметка беше им на път.

Рецепционистката се обади по телефона и им каза да седнат — щели да дойдат да ги вземат. Няколко минути по-късно висока руса жена с джинси, черен пуловер и фалшива усмивка се появи на рецепцията и им съобщи, че ще имат десет минути за среща с господин Фулъртън, но преди това трябвало да ѝ обяснят за какво ще говорят с него.

— За Джей О. Льобо. Въпросът е сериозен, госпожо — отговори Доул.

Името заличи фалшивата усмивка от лицето на жената и тя се представи:

— Казвам се Сара. Последвайте ме горе и ще може да поговорите насаме с господин Фулъртън.

Заведе ги до асансьор, който ги качи на четиринайсетия етаж. Попаднаха в открит офис с бюра, купчини ръкописи и книги навсякъде. Повечето служители бяха млади жени. В дъното на помещението, в ъгъла, имаше кабинет със стъклени стени. Сара задържа вратата, за да влязат. Блох мина първа, следвана от Доул. Зад бюро с гранитен плот седеше много висок мъж на шейсет и няколко години, облечен спретнато в тъмносин спортен панталон, синя риза и тъмносива жилетка. Имаше прошарена чуплива коса и непринудена усмивка. Когато влязоха в кабинета му, той стана зад купчина страници и излезе иззад бюрото да се ръкуват.

— Тео Фулъртън, издател. Радвам се да се запознаем. Познавам Порт Лоунли. Със съпругата ми прекарвахме лятото там с децата, когато бяха малки. Красиво място. Какво ви води насам?

— Аз съм шериф Доул, това е заместник-шериф Блох. Надяваме се да ни помогнете във връзка с наше разследване — каза Доул. — Едно име изникна по време на разследването и се нуждаем от информация. Става дума за Джей О. Льобо, господине.

Доул наблюдаваше внимателно Фулъртън и забеляза как той леко сбърчи чело при споменаването на това име. Фулъртън погледна към Сара, после към Доул и челото му се изглади. На лицето му грейна нюйоркска усмивка.

— Той е нашето златно момче, шерифе. Допускам, че сте проучили и знаете за автора толкова, колкото знам и аз. Заповядайте, седнете.

Доул се настани в коженото кресло и прехапа устна, за да прикрие болката в коленете си. Фулъртън се върна зад бюрото си, облегна се назад и наклони глава, готов да слуша.

— Надявам се, разбирате, че не можем да навлизаме в подробности за разследването, но отделът ми може би разполага с информация, свързана със самоличността на жител на Порт Лоунли, когото смятаме за Джей О. Льобо.