Стив Кавана - Фантом

Изчака Блох да извади на заден колата от паркомястото, преди да се настани на предната седалка. Купето миришеше на пържено пиле и на лимонов ароматизатор.

— Това трябва да е колата, която винаги дават на ченгета в командировка — отбеляза Блох.

Тя не за пръв път шофираше в Ню Йорк. Беше живяла известно време в Ню Джързи и почти година беше работила в Ъпър Уест Сайд в Манхатън. Животът в града беше прекалено скъп, затова беше пътувала всеки ден. Баща ѝ беше служил в същия участък, Доул се беше осведомил. Не я попита защо е напуснала, пък и, честно казано, не искаше да знае. Допускаше, че тя не се разбира добре с хората — това поне беше ясно като бял ден. Беше поискала да я прехвърлят от Ню Йорк и не се беше установила никъде, преди да пристигне в градчето Порт Лоунли, което отначало ѝ се беше сторило като междинна спирка. Поредното място, откъдето щеше да се прехвърли нататък. Само че остана. Доул познаваше досието ѝ до последната подробност. И му се искаше тя да остане завинаги.

Поеха по Парк Сентръл Паркуей към Рандъл Айланд, после по „Франклин Делано Рузвелт“ до следващия изход към парка. Блох помоли Доул отново да ѝ каже адреса. Той го продиктува от бележника си, тя кимна и пое по Второ Авеню към центъра, докато стигнаха до Осемдесет и пета улица.

Блох паркира, двамата излязоха и повървяха на изток по Осемдесет и пета, докато не стигнаха тухлена сграда с големи прозорци и с американското знаме на входа.

Блох отново попита за адреса. Доул го повтори, а Блох провери на някакво приложение на мобилния си. Въведе адреса и приложението ги осведоми, че са на точното място.

— Да му се не види! — изруга Доул.

— Не предполагаше, че ще бъде толкова лесно, нали? — попита Блох.

— Със сигурност, обаче очаквах нещо повече.

Бяха дошли на адреса, където беше регистрирана фирмата „Льобо Ентърпрайзис“. Източна Осемдесет и пета улица № 229, Манхатън. Само че това не беше адрес на фирма.

С големи алуминиеви букви над входа пишеше Американски пощи, клон Грейси Стейшън.

Влязоха вътре и Доул остави Блох да говори. Макар че и двамата бяха с униформа на служители на закона и с оръжия на коланите, това не попречи на петима души да се обадят, когато изпревариха опашката и Блох поиска да говори с директора.

Доул обичаше Ню Йорк и той му липсваше. Когато се премести тук на работа в полицията направо от дома си в провинциална Алабама, си мислеше, че никога няма да си тръгне. Накрая си тръгна заради Идън. След нейната смърт започна да го преследва животът, който беше отказан и на двамата.

Виждаше лицето ѝ навсякъде: на масите до витрините на кафенета, които посещаваха често, и в неоновото сияние на дъждовните локви на Таймс Скуеър, а нощем в метрото улавяше отражението ѝ в прозореца, докато се разминаваха с друг влак. Усещаше и уханието ѝ. Беше останало в апартамента, по чаршафите, по дрехите му. Виждаше лицето ѝ в излъсканата повърхност на своя служебен „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. Трябваше да се махне, осъзнаваше го. А завръщането сега усещаше като нахлуване в чужд живот. Спомените сякаш не бяха точно неговите, не му причиняваха същата болка, но все пак му бяха някак познати. Даде си сметка, че градът наистина му липсва. С него го свързваха и хубави спомени.

След малко нисък оплешивяващ мъж с риза на петна дойде да говори с тях. Потвърди, че пощата поддържа пощенски адреси на различни фирми. Конкретната пощенска кутия — тази на „Льобо Ентърпрайзис“ — се намирала в сградата. Всеки месец различна куриерска служба пристигала с разрешение да изпразни кутията. Това беше. Удариха на камък.

— Още ли мислиш, че тропането по вратите е правилният начин? — попита Блох.

— Често се стига до задънена улица. Така поне имам усещането, че се движим. Хайде да проверим магазина — каза Доул.

Двайсет минути по-късно Доул и Блох влязоха в магазин, който приличаше на минимаркет.

— Сигурна ли си, че това е адресът? — попита Доул.

— Това е.

Вътре установиха, че са прави — наистина беше минимаркет.

Мъжът на касата беше на петдесет и няколко, блед и потен, с набола брада и стар жълт пуловер върху тениска е яка. Имаше вид на човек, който се кани да поиграе голф на игрище в Чернобил.

— Извинете, ние сме полицаи — показа му значката си Доул, но не достатъчно бързо, та човекът да не забележи, че значката не е от Ню Йорк. — Бихте ли ни помогнали? Знаете ли дали преди това не е бил магазин за мобилни телефони?

— Не сте от нюйоркската полиция — отбеляза продавачът.