Стив Кавана - Фантом

— Льобо беше ли заподозрян в убийството? — попита Доул.

— Не, разбира се. Защо да бъде? Вижте, Боб имаше много проблеми. Случаят не беше разрешен, но не е имало никаква враждебност между Льобо и Боб, иначе Льобо щеше да смени издателите си. Искам да ви помогна, но не мога да ви кажа много повече.

— Работите с този човек от години. Все трябва да можете да ни кажете за него нещо, което ние не знаем — настоя Доул.

Фулъргън сведе очи и отговори:

— Знаете ли колко е трудно да напишеш един роман с неочакван обрат?

— Не знам — отговори Доул.

Фулъртън се приведе напред, насочи вниманието си изцяло към Доул и каза:

— Според мен това е най-трудното нещо за един писател. Льобо всеки път буквално избива рибата. Никога не можеш да допуснеш какво ще се случи. Редактирам ръкописите му съвсем леко, но въпреки това се натъквам на съпротива. Този човек обожава анонимността си, но по някакъв странен начин страшно се гордее с работата си.

— Гордее се, значи?

— Знам, че е налудничаво. Но ако не обоснова солидно всяка поправка в ръкописа, той просто не я приема. Оставам с впечатлението, че брани произведенията си със зъби и нокти. И така трябва да бъде. Знае колко е добър. Знам, че е парадокс, но такова е моето усещане. Ако си създал нещо страхотно, защо ще се криеш и няма да си припишеш заслугите?

— Последен въпрос — името Пол Купър говори ли ви нещо? — попита Доул.

— Мисля, че съм чувал за него. Той е средно добър автор на криминални романи. Мисля, че е клиент на Джоузефин Шнайдър. Тя се опита да ми продаде негова книга преди години, но аз я отказах.

Слънцето изгря, когато Дарил за втори път мина с яхтата покрай къщата си. Крайниците му бяха като олово и ако не бяха адреналинът и морфинът в тялото му, със сигурност щеше да изпадне в безсъзнание, преди да успее да се прибере.

Даде газ и подмина къщата, щом забеляза, че входната врата е отворена. Не широко. Просто беше открехната. Но достатъчно, за да забележи, че не е плътно прилепнала към рамката.

Ченгетата бяха правили обиск. Знаеше го. И въпреки това трябваше да провери, да бъде абсолютно сигурен. Ако го бяха погнали, това щеше да се отрази на ходовете му.

Имаше само един начин да разбере.

Единственото му желание беше да легне и да заспи. Не беше мигвал два дни. Пренощува в кабинета на дружелюбен лекар в Маями, изпи антибиотиците с топъл скоч, после захапа кожения си колан, докато докторът го закърпи. Когато се добра до кабинета, вече беше много зле. Блед, трескав и все още с усещането, че в гърба му е забит нож. Нямаше време да изчака морфинът да подейства истински. Лекарят беше поискал да му се плати предварително, както беше обичайно за такива случаи, и след като преброи банкнотите и ги заключи в метална кутия, се захвана за работа.

Почисти гърба на Дарил с медицински спирт и махна коричката, за да потече чиста кръв. След това заши раната и сложи марля, която превърза с бинт, омотан около гърдите. На Дарил започна да му се гади, но морфинът пресече болката, когато лекарят пристегна превръзката. Твърде късно. Дарил изгуби съзнание за няколко минути, а когато се свести, се оказа на пода и лекарят се мъчеше да го вдигне.

Добра се някак до яхтата, изведе я от пристанището и се пребори със световъртежа, болката и високата температура. Беше се нагълтал с антибиотици и знаеше, че повърне ли ги, на сутринта ще има сериозни проблеми. Със силата на волята се справи някак с мрака и вълните по обратния път към Порт Лоунли. Към дома си.

И отворената врата.

Дарил угаси двигателя на около осемстотин метра западно от къщата си, на пристан в частен имот. Някаква вила. За късмет, собствениците ги нямаше. Иначе щеше да се получи неловко.

Не му се искаше да оставя парите в яхтата, взе кожените чанти, качи се на дървения кей и тръгна към горичката в края на имота. Проклетите чанти опъваха шевовете на раната му. Усещаше, че тя вече сълзи. Струйка кръв потече по гърба му. Или поне се надяваше да е кръв. Кабинетът на лекаря в Маями не беше особено хигиеничен. Дарил нямаше да се учуди, ако между лопатките му се стича гной.

Вместо да си помисли най-лошото, той се застави да повярва във вероятната истина. Че шевовете му са се обтегнали заради тежестта на чантите. И че просто е текнала малко кръв. Реши да заложи не на лекаря, а на спирта, с който той беше дезинфекцирал раната, и на огромната доза антибиотици.

Дърветата в тази част на окръга осигуряваха хубаво прикритие. Достатъчно, за да може той да стигне невидим откъм пътя, докато приближаваше къщата си. Теренът обаче се оказа труден. Голямо усилие му струваше да прекоси неравната земя с двете тежки чанти, които непрекъснато се заканваха в ниските клони и причиняваха болка в гърба му.