Стив Кавана - Фантом

— И така, мила, главата ти е преживяла Големия взрив. Не се съмнявам, че вече са ти го обяснили, но аз съм тук, за да те запозная с още някои неща, които може да преживееш вследствие на сериозния удар, и с какво можем ние да ти помогнем.

Марая гледаше вторачено Чад. С безизразно лице.

— Може да имаш проблеми с паметта, известни трудности с говора и с координацията, дори кошмари. Да. А сега, мила, искам да знаеш, че нашата програма прави всичко това значително по-поносимо. Утре ще опитаме психотерапия, ще направим и някои изследвания. Знаеш ли, че лекарите и парамедиците са те помислили за мъртва? Оказва се, че имаш нещо, наречено васкулит. Още отпреди травмата. Не се тревожи, след удара по главата лекарите са го диагностицирали и ще те лекуват. Не е нужно да се тревожиш, ние ще си сътрудничим с лекарския екип, за да открием основната причина, ясно?

Васкулит. Лекарите го бяха споменали. И те като Чад я уверяваха, че няма причина за тревога. Марая не се тревожеше. Кръвното ѝ открай време си беше ниско, а сестрите доста я бодяха и ѝ правеха синини, когато се опитваха да ѝ вземат кръв. И майка ѝ беше същата — с лоши вени. Изобщо не беше нужно Чад да обяснява всичко това с интонация като от Дисни Чанъл.

— Сега, не се притеснявай от гадните въпроси, които ще ти задам — не целят да те подведат. Не че от отговорите ти зависи дали ще те приемат в колеж или нещо подобно. Най-обикновени въпроси са, не се тревожи — почти измяука Чад.

Марая мълчеше.

Чад докосна ръката ѝ и я погали нежно.

— О, мила, толкова много ми напомняш за моята по-голяма сестра. Двете щяхте страшно добре да се разбирате. Хайде сега, какво има, мила, да не ти е отхапал някой езика? — попита Чад.

— Майната ти, Чад. Майната и на сестра ти. А сега се махай от стаята ми, иначе аз ще ти причиня мозъчна травма. Макар че, ако съдя по облеклото ти, мозъкът ти явно вече е увреден — каза Марая.

Вторачи се в зяпналата уста на Чад. Наистина имаше хубави зъби.

— Чад? — обади се тя.

— Да? — изписука той.

— Забелязвам, че още си тук. Какво не разбра, по дяволите? Да го повторя ли по-бавно? Нещо не ти е добре ли?

— Възможно е — отговори той.

— Омитай се от стаята ми, по дяволите, и отиди да си ближеш раните другаде.

Струваше ѝ се, че Чад ще ревне, докато излизаше от стаята ѝ. Не съжаляваше за онова, което му беше казала. Изобщо. Всъщност дори ѝ беше приятно. С пронизителното си гласче и е положителната си нагласа той сякаш бе жертва на живота. Човек, когото можеш да тъпчеш и да тормозиш. Фактът, че Чад го допускаше, предопределяше съдбата му. Сам си го просеше — поне в съзнанието на Марая. Човек, обречен да бъде последен поред, последен в любовта, онзи, от когото винаги се възползват и после захвърлят.

Марая вече не искаше да чува за жертви. Беше приключила с тази гадост. Усещаше дясната си половина натежала. Дясната ѝ ръка нямаше сила. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да помръдне десния си крак. Половината ѝ тяло сякаш беше пълно с олово. Умъртвено, безчувствено.

Ведрото насърчаване нямаше да ѝ помогне. Марая съзнаваше това. Положителната нагласа и тя да върви по дяволите заедно с Чад.

Марая мислено си зададе посока. Начерта си ясна цел. Щеше да мине през физиотерапия. Щеше да работи усърдно — по-усърдно от всеки. Щеше да се поти, да се напряга и да се бори с болката. Веселите физиономии и аплодисментите нямаше да я измъкнат от тук.

Не.

Тя знаеше, че разполага с неизчерпаем запас от сили. Нещо вреше и кипеше дълбоко в нея.

Омразата.

Марая изпитваше омраза и ярост. Това би трябвало да ѝ стигне. Да ѝ бъде по-полезно.

След няколко месеца щеше да се възстанови. Да укрепне. Да стане по-силна. По-бърза.

Беше допуснала Пол в живота си, а той я беше предал. Беше я наранил. Трябваше да го убие, когато бе имала тази възможност. У дома посред нощ с някой от проклетите кухненски ножове. Не трябваше да разчита на Дарил. Той беше прекалено мекушав. Замисли се за чука, който я връхлиташе, за Пол, който размахваше онзи чук. Не виждаше лицето му, но знаеше, че е той. Сигурно беше научил за нея и за Дарил.

После мрак. И през цялото време усещаше онзи мирис в носа си. Никога нямаше да го забрави. Мириса на прясна боя и на кръв.

Доул прекосяваше устремно летището на Бей Сити, но Блох го сграбчи за ръката и го дръпна да спре.

— Трябва да направим нещо. Купър е изчезнал. Няма следи, няма как да се доберем до него. Как ще заловим този тип, по дяволите? — попита тя.