Стив Кавана - Фантом

Летищната охрана не провери никой от двамата и те минаха направо и се качиха на самолета преди всички останали. Полетът до Ню Йорк беше три часа и половина. Блох си носеше разпечатките от телефонните данни. Щеше да ги прегледа по време на полета. Доул си носеше нещо друго. Канеше се да прочете за пръв път роман на Джей О. Льобо. Не беше първата книга, която се канеше да прочете след препоръка на Блох. Нито беше най-новата на автора. Беше я избрал напосоки — роман, озаглавен „Ангелските водопади“. Когато колесникът на самолета се откъсна от пистата, той разгърна книгата. И още преди да прочете първата страница, заспа.

Пол Купър стовари разнебитеното си тяло на брега пред погледа на двама слисани рибари. Проверяваха мрежите си, готвеха се да излязат в морето с катамарана. Пол полежа на белия пясък, за да успокои дишането си и да даде отдих на преуморените си мускули, но не за дълго. Ако си позволеше да остане още малко, щеше да се схване и нямаше да бъде в състояние да помръдне няколко часа.

С мъка се изправи, отупа пясъка от мокрите си дрехи и поздрави рибарите. Тръгна през плажа към шосето. Личеше си, че местните за пръв път виждат бял човек, който изплува от морето. Е, за всяко нещо си има първи път.

Пол обаче не за пръв път започваше от нулата. Няколко пъти през живота си беше оставал без нищо. Веднъж изгуби апартамента си заради необслужвана ипотека. Взеха му и колата, купена на лизинг. Раздели се дори с кучето си, защото изгуби работата си.

Разбира се, всичко това се промени след появата на Джей О. Льобо.

От плажа се излизаше направо на двулентов път. Отдясно Пол видя търговски център в далечината с бензиностанция отстрани. Отправи се в тази посока и пътьом изстиска ризата си. Топлината му помогна. А онова, което слънцето не можеше да оправи, влагата щеше да прикрие.

Когато стигна на бензиностанцията, не изглеждаше по-зле от всеки друг, прекарал целия ден навън. Само дето миришеше на море и обувките му жвакаха на всяка стъпка. На задната стена на бензиностанцията имаше няколко телефонни автомата. Първият беше откъртен от стената и кабелът висеше от слушалката върху вилката. Вторият апарат изобщо нямаше слушалка. Третият беше в изправност. Пол набра номера на оператора и помоли да го свържат с Ню Йорк за сметка на отсрещната страна. Даде номера на агентката си и зачака.

Мина цяла минута, дори две, преди да чуе прещракване и операторът да го осведоми, че се е свързал.

— Боже, Пол! — възкликна Джоузефин. — Мислех те за мъртъв. По новините съобщиха, че си изчезнал. Разбираш ли? Не си ли гледал? Къде беше? Поболях се от тревога. Звъних на ченгетата и им казах да се свържат с Порт Лоунли… нали знаеш какви са безполезни? Нищо не направиха. Марая също е пострадала. Някакъв шериф съобщи по телевизията, че ти си я нападнал, но аз не му вярвам. Моля те, кажи ми, че си добре и че всичко това е огромна грешка.

— Не съм и докоснал Марая. Ще ти обясня по-късно, но сега трябва да ми помогнеш. Имам нужда да ми изпратиш малко пари. Има „Уестърн Юниън“ на Парейд Стрийт на Големия Кайман. Ще можеш ли да ми изпратиш пет хиляди там?

— Разбира се, ще мога, но… Направо не ми се иска да те питам, Пол, но какво стана с парите за път, които ти дадох, а и с парите в сметката ти?

Пол подпря челото си с длан и отговори:

— Няма ги. Изчезнаха. Всичките. Нищо не мога да направя. Нещата се промениха, Джоузефин. Бях прав, Льобо ме откри.

— Боже мой! Къде си? Идвам да те взема, после ще отидем в полицията и ще оправим тази каша.

— Не, не мога да отида в полицията. Търсят ме за опит за убийство, а нямам доказателства. Открай време е така, този тип не оставя следи. Сам трябва да се погрижа.

— Нищо не можеш да направиш сам.

— Налага се. Отдавна трябваше да сложа край на тази история. Сега обаче ще го направя.

Макар да работеха в малко и спокойно градче, служителите в шерифството на Порт Лоунли действаха с шеметна ефикасност. Доул установи, че Сю вече им е осигурила автомобил и придружител, който ги очакваше на летището, когато кацнаха. Придружителят им беше млад мъж на не повече от двайсет и пет години, който държеше айпад, на чийто екран се мъдреше снимката на шериф Ейбрахам Доул. Отначало Доул си помисли, че от нюйоркското управление са решили да пречат на разследването му, но после огледа хубаво младия мъж с айпада. Не беше ченге. Когато приближиха, той се представи като Мартин от „Авис“. Поведе Доул и Блох към багажното, откъдето си взеха оръжията, а после ги качи на електрическа количка, която десет минути по-късно ги остави до колата им под наем. Сив седан. Доул подписа документите, даде на Мартин двайсет долара бакшиш и го отпрати.