Стив Кавана - Фантом

Доул кимна и каза:

— Марая, не искаме да те напрягаме с тези въпроси. Разговорът ни не се записва. Искаме да разберем дали помниш нещо важно. Ако не, добре. Възможно ли е съпругът ти да е смятал да те напусне? И да си установила, че си е забравил паспорта. Нещо такова?

Марая бавно затвори очи, после отново ги отвори. Така потвърждаваше. Внимаваше да не си мърда главата. Днес сутринта болката беше много силна. Тъкмо предстоеше да изпие следващата доза болкоуспокоителни, когато пристигнаха Доул и Блох. От лекарствата ѝ се доспиваше, а тя искаше да запази волята си, доколкото е възможно, затова поръча на сестрата да почака, докато полицаите си тръгнат.

— Може би, не съм сигурна. Не знам.

— Марая, познаваш ли човек на име Дарил Оукс? — попита Блох.

— Името ми е познато — отговори Марая. Най-неангажиращият отговор, който ѝ хрумна.

Блох взе телефона, върна няколко изображения назад и извика есемесите, разменени с номер, който не беше в указателя на Марая. Просто номер без име.

— Това неговият номер ли е? — попита Блох.

Марая прокара пръсти по челото си, примигна.

— Аз… аз не се чувствам много добре днес. Болката. Може ли да направим това друг път? Просто не мога да мисля трезво — каза Марая.

През пръстите си видя как полицаите се спогледаха. Не можеше да се закълне, но ѝ се стори, че устната на Доул потрепна — мустакът му мръдна.

— Разбира се. Някой друг път — отговори Доул.

Доул вървеше след Блох по коридора на болницата. Тя се носеше напред с широки плавни крачки. Наложи се той да се забърза, за да не изостане много. Беше по-висока от него. Пък и всяка стъпка предизвикваше остра и разяждаща болка в тялото му.

Стигнаха до паркинга и патрулната кола. Блох отвори шофьорската врата, остана така за секунда, после я затръшна, без да се качи. Доул стоеше от другата страна и двамата се спогледаха над покрива на автомобила.

— По дяволите! — изруга Блох.

— Виж, това не променя много нещата — отбеляза Доул.

Тя облегна лакти върху покрива, обхвана главата си с ръце и каза:

— Променя всичко.

— Не е вярно. Може би Марая е имала връзка с Дарил, но какво от това? Научила е, че съпругът ѝ се кани да я напусне, изпратила му е есемес, че си е забравил паспорта. Пол не е резервирал никакви пътувания, бил е излязъл с яхтата си. Есемесът ѝ е саркастичен. Марая не му напомня, че си е забравил паспорта, за да му услужи.

Блох кимна.

— Тя е категорична, че я е нападнал Пол. Може би сега това звучи по-смислено. Открила е тайния му живот като писател, потърсила му е обяснение, той се е опитал да я напусне, но е забравил паспорта, върнал се е у дома, избухнал е спор, вероятно за милионите в сметката му, и той я е халосал по главата с чука. Засега това е версията ни.

— Според мен Дарил я е зашлевил, не някакъв си крадец — каза Блох.

Доул погледна към синьото небе. Беше горещо, а той беше изморен.

— Възможно е. Знаем, че влизането с взлом е инсценирано. Само чекмеджето е пострадало. Мисля, че тя е намерила там банковото извлечение на Льобо. Използвала е Дарил да ѝ помогне да нагласи версия, с която да обясни чекмеджето. Накарала го е да я удари. Така е имала време да помисли, преди да потърси сметка на Пол.

— Виж, имаме време да прочетем проклетите книги, да проучим Льобо още малко и да се подготвим. Пол ще дойде на събитието. Главата си залагам.

Блох кимна, но намръщеното ѝ изражение си остана.

— Разполагаме с достатъчно улики срещу Пол. И нямаме никакви срещу Дарил. Изневярата не е престъпление. Какво те гложди? — попита Доул.

Тя го погледна, но той вече знаеше какво ще му каже.

— Пощенската кутия. Тя ме гложди, не мога да я впиша в нашата версия. Просто не се връзва.

Август

Пол Купър чакаше пред един театър на Ла Бреа Авеню. Стоеше под жаркото обедно слънце с револвер в джоба и натъпкана с лоши идеи глава. Свали тъмните си очила, избърса потта от челото си и отново премисли плана.

Щеше да изчака присъстващите в залата да си тръгнат. Успя да си намери място до загражденията на тротоара пред театъра. Опечалените трябваше да минат покрай него, за да излязат на улицата, където ги чакаха лимузините. Когато Дарил минеше покрай него, Пол щеше да извади от джоба си трийсет и осемкалибровия револвер и да стреля право във физиономията му. Нямаше избор. Трябваше да спаси Марая.

Пред театъра се бе събрала тълпа. Двеста-триста души, скупчени от двете страни на загражденията, бяха дошли да отдадат последна почит на своя мъртъв идол. Днес нямаше да има представление. Театърът беше ангажиран за възпоменателната церемония в памет на Джей О. Льобо.