Стив Кавана - Фантом

Пол почувства, че му прилошава. Дължеше се или на масовата истерия на ридаещите за починалия писател жени, или на горещината. Или и на двете. А може би на алкохола. Беше обърнал няколко чисти водки, за да престанат да му треперят ръцете.

Всеки път, когато чуеше да споменават Льобо, ножът, забит в корема му, се завърташе още малко.

Четирима души на света знаеха истинската самоличност на Джей О. Льобо. Двама вече бяха мъртви. Боб Креншо изгоря в багажника на запалена кола. Още един човек беше пребит до смърт — млада жена на име Линдзи. Оставаха двама. И един от тях щеше да получи куршум от трийсет и осемкалибровия револвер „Смит и Уесън“ в джоба на Пол Купър.

Стъклените врати на театъра се отвориха и в неумолимата жега на Лос Анджелис се изля поток от хора. Подобаващо облечени. Мъжете, в светли ленени дрехи, си проправяха път към своите коли. Повечето бяха предпочели бял или кремав костюм и черна вратовръзка в знак на уважение. Траурният черен костюм би бил убийствен в тази жега. Жените изглеждаха по-официални, пожертвали бяха удобството в името на етикета. Черните копринени рокли прилепваха към краката им, докато нагласяха шапките си и слагаха тъмни очила.

По бузите на Пол се стичаше пот и мокреше брадата му. Той вдигна долната част на тениската си с две ръце и избърса лице, оголвайки за кратко белия си корем. Когато я пусна, тя залепна за кожата му. Револверът тежеше в джоба му. Тежеше и в мислите му. Отново огледа тълпата, стъпи върху основата на парапета и проточи шия над главите на хората наоколо. Никаква следа от набелязаната мишена. Започна да се съмнява в плана си. Ами ако Дарил изобщо не се появеше?

И после изведнъж времето за мислене свърши.

Дарил беше на червения килим. На метър и половина от него. Вървеше с наведена глава.

Пол много пъти си беше представял този миг. Дали Дарил щеше да погледне ужасено дулото? Щеше ли да извика? Охраната щеше ли да има време да реагира?

Четирима въоръжени мъже пазеха Дарил. Движеха се вкупом, бавно и целеустремено. Наблюдаваха зорко хората, струпани от двете страни на загражденията. Пол не беше предвидил това, но както и да е.

Нямаше да е лесно да натисне спусъка. Вкопчил се беше в парапета с една ръка, а с другата стискаше револвера в джоба си. Убеждаваше се, че може да го направи. Вълна премина през вътрешностите му и в гърлото му се надигна топла киселина. Пол преглътна и издуха потта от устните си. Сърцето му забарабани още по-силно в ушите.

Направи го, заповяда си. Направи го сега!

Започна да измъква револвера, но в следващия миг застина. Усети нечия длан на рамото си.

Човекът се приведе напред и Пол почувства топлия му дъх на бузата си, когато той проговори.

Въпреки навалицата и бушуващата във вените му кръв думите, изречени зад гърба му, прозвучаха като мощни фанфари. Оглушително. Едно просто твърдение, изстреляно направо. Пол усети как то откъсва парче плът от гърба му.

— Знам кой си — каза гласът в ухото му. — Ти си Джей О. Льобо.

Не само думите го стреснаха.

Пол разпозна гласа.

Усети как ръката върху рамото му го стисва, как го завърта.

Шериф Доул беше отслабнал. Беше по-слаб, по-суров. И още беше с онзи нелеп мустак. Мустакът не беше намалял, дори изглеждаше по-рунтав от преди. Не беше с шерифската униформа, а цивилен. За да се слива с тълпата. Черните му очички бяха вперени в Пол, когато поклати глава.

— Всичко свърши, синко. Сега идваш с мен — каза Доул.

Пол преглътна горчивия вкус. Още стискаше оръжието. Извадеше ли го, Доул щеше да го убие. Пол не възнамеряваше да стреля по него. Мислеше, че ако измъкне оръжието и стреля над главите на хората, ще успее да избяга, да потъне сред навалицата. Такъв беше планът му още от самото начало. Да стреля, да се постарае да уцели Дарил. В главата. После да се приведе и да хукне като всички останали.

Тълпата беше прекалено гъста. Хората бяха твърде близо един до друг, за да разпознаеш когото и да било ясно.

— Каквото и да си мислиш, откажи се. Покажи ми ръцете си — нареди Доул.

Пол не беше забелязал отначало, но сега видя, че Доул е извадил оръжието си и го държи долу до тялото си.

Голяма капка пот се спусна от косата му по челото и бузата и попи в брадата му. Пол не помръдна. Револверът изгаряше джоба му и тежеше, ръката му стискаше дръжката.

— Не ме принуждавай да те надупча — предупреди Доул.

Пол пусна оръжието. И бавно започна да вдига ръце. Междувременно преповтаряше мислено думите на шерифа. Шерифът не заплаши да го простреля. Не заплаши и да го убие. Беше отправил молба. Доул не искаше да отнема живот. Не желаеше на съвестта му да тежи такова нещо. Странно предвид обстоятелствата. Но вярно според Пол.