Стив Кавана - Фантом

Единственото смислено нещо в живота му в момента беше отмъщението. Удовлетворението, че ще диша по-дълго от Дарил. Тази мисъл му доставяше удоволствие. Пленяваше въображението му, караше го да се чувства силен. Помагаше му да възвърне донякъде самочувствието си, което му беше отнемано ден след ден, пласт след пласт, защото живееше в страх.

В известен смисъл куршумът нямаше да бъде лош край. Ако беше друго ченге, което му крещи заплашително с насочен към главата пистолет, Пол може би щеше да извади револвера и да стреля по целта си.

Доул беше различен. Той му беше напомнил, че всяка негова постъпка има последици. Смъртта му щеше да унищожи у Доул нещо, което беше успял да съхрани дори след дългогодишната си служба като полицай. Той буквално го беше помолил това да не се случва.

Пол уважи молбата му. Колкото и да ненавиждаше Дарил, нямаше да отнеме друг човешки живот заради него. Нито щеше да съсипе друг живот, като си отмъсти. Цената беше прекалено висока.

— Имам оръжие в джоба. Ще го оставя там, бавно ще извадя ръце и ще ги вдигна над главата си — каза Пол.

Направи го под зоркия поглед на Доул, който бе готов да вдигне пистолета си и да стреля, ако той направи погрешен ход.

Пол бавно вдигна ръце с разперени пръсти и ги постави на тила си.

— Сега се обърни, Пол — нареди Доул.

Пол се обърна с лице към червения килим. Знаеше, че поне една жена от лявата му страна и две от дясната са разбрали, че го арестуват. Заради глъчката никой не чу разговора между него и Доул. Хората край Пол започнаха да се отдръпват и той се открои сред навалицата. Озърна се надясно към гостите, които продължаваха да излизат от театъра. Озърна се наляво и видя, че Дарил е вперил поглед в него.

Доул стисна лявата китка на Пол. Дръпна я от тила му и я смъкна зад гърба.

Тъмен костюм, синя риза и тъмносиня вратовръзка, така беше облечен Дарил. В очите му нямаше гняв, лицето му сякаш изразяваше само съжаление. Пол знаеше, че Дарил, истинският Джей О. Льобо, няма да пропусне възпоменателната церемония, шанса да присъства сред море от знаменитости и почитатели на творбите му.

На кървавите му творения.

Пол усети студения метал от белезниците да обхваща лявата му китка. Дясната му ръка още беше свободна. Можеше да бръкне в джоба си и да сграбчи револвера, преди Доул да смогне да го възпре. Но пък тогава той можеше да го простреля в тила.

Белезниците щракнаха, когато Доул стисна гривната около лявата му китка.

— Я виж ти, лично великият писател — каза Дарил. В погледа му сега гореше ярост.

Пол усети как Доул докосва дясната му китка и разбра, че шерифът вече не държи оръжието отвън — с едната си ръка притискаше лявата му китка към гърба му, с другата се пресягаше нагоре към дясната. Може би това прозрение даде на тялото му свобода да реагира. А може би не. Не знаеше, никога нямаше да разбере дали в следващите няколко минути действията му бяха съзнателни или инстинктивни. Но със сигурност не бяха обмислени предварително.

Нещата просто се случиха.

Усети как очите на Дарил докосват студено място в гърдите му. Място, което обитаваше от много години. Злокобно място.

Пол рязко смъкна ръката си, отскубна се от Доул. Просто не се овладя. Страхът го надви. Тялото му реагира, все едно се бе озовало пред хищен звяр. Всички мисли се стопиха. Мозъкът се отдели от тялото му. Само оцеляването имаше значение. Задейства се първичен инстинкт. Пол реагираше не по силата на волята си, а машинално. Не той реши да направи този ход, но въпреки това ходът беше направен. Тялото му реши да се освободи от тази опасност. То нямаше доверие на съзнанието на Пол да вземе решението.

Пръстите му докоснаха ръба на джоба на панталона.

Доул осъзна какво се случва, стисна китката на Пол и с другата си ръка изви белезниците. Болката беше остра и желана. Тя не възпря Пол. Не можеше, а Доул нямаше как да му попречи да извади оръжието и да стреля.

Ръката на Пол стисна револвера, показалецът му обхвана спусъка. Беше оръжие с къса цев, без петле, за да не се закачи за дрехата, докато го вади.

Пол плъзна револвера нагоре в джоба си. Някъде отдалече чу гласа на шериф Доул. Едва-едва, сякаш се намираше на дъното на кладенец. Неспособен да чува, да мисли и дори да чувства, можеше само да действа.

Револверът излезе от джоба му. Пол понечи да го вдигне.

Доул не помръдна. Не трепна. Между Дарил и Пол нямаше никого. Охраната не се виждаше. Целта беше оголена и се намираше точно пред Пол.