Стив Кавана - Фантом

Тогава той забеляза движение зад Дарил. И мозъкът му сложи спирачки. Съзнанието му пое контрола. Сякаш случващото се пред очите му, задейства разума. Пол изпусна оръжието.

Зад Дарил се показа Марая. Той се обърна към нея и ѝ подаде свития си лакът. Пол видя как деликатните пръсти на Марая обхващат ръкава на сакото му и как тя се приближава още повече към него.

Марая срещна погледа на Пол. Стисна Дарил по-силно. Притисна се към него. Беше облечена с черна рокля и беше променила прическата си. Сега косата ѝ беше къса и черна. Лъщеше на залязващото слънце. Изглеждаше бледа, а яркото червило подчертаваше кожата ѝ, бяла като слонова кост. Това беше просто Марая, не Марая на Пол.

Лицето ѝ не изразяваше никакви чувства. Заприлича му по-скоро на маска.

Доул изгуби търпение — крещеше в ухото му, но Пол не го чуваше. Вече и двете му ръце бяха пристегнати в белезниците, усети и натиск по гърба си, когато Доул го побутна към земята. Явно жена от тълпата беше забелязала револвера, защото се разпищя. След броени секунди хората побягнаха безредно и лудешки. Щеше да има пострадали от паническото бягство. Пол го знаеше, приемаше го. В крайна сметка това беше част от първоначалния му план.

Гърдите му се удариха в бетона, после и главата му. Той усети коляното на Доул в гърба си, изкара му въздуха. Чу стърженето на металното оръжие, когато Доул го вдигна от земята.

Пол съзнаваше някак смътно, че Доул му чете правата. Не го слушаше. Беше насочил всичките си сетива към Марая.

В следващия миг изкрещя. Гласът му прозвуча гърлено и грубо, но трябваше да надвика тълпата, искаше Марая да го чуе. Изрева единственото, което му хрумна, за да я спаси:

— Марая! Обади се майка ти…

Дарил притегли към себе си Марая, целуна я и се обърна, после двамата се отдалечиха. Пол не разбра дали тя го е чула сред общата глъчка и продължи да крещи.

Не чуваше гласа на шерифа заради собствените си крясъци. Усещаше гърлото си като нагорещен тиган заради силата, с която изригваше от там гласът му — крещеше ли, крещеше, дереше се.

Тя чу врявата и разбра, че Пол сигурно е там. Дарил спря и се обърна да огледа тълпата, докато двамата излизаха заедно от театъра. Марая се позабави, преди да отправи поглед към мястото, където беше настанала суматохата. Не знаеше как ще реагира, когато види Пол за пръв път от месеци. Сърцето ѝ заби по-бързо. Шията ѝ пламна. Долната ѝ челюст затрепери. Дишането ѝ се учести.

Страх.

Нямаше причина да се страхува физически от Пол. Беше обградена от въоръжена охрана. Инстинктът ѝ за самосъхранение пораждаше ужаса. Отдавна се питаше ще почувства ли нещо, като го види. Ето това я плашеше. Че щом зърне Пол, старата ѝ същност ще се трогне. Ще се разбуди.

Марая беше оцеляла след покушение над живота си. И ненавиждаше Пол заради това. Ненавиждаше и себе си, че е живяла с мъж, способен да ѝ причини такова нещо.

Истината беше, че Марая, която беше нападната в собствената ѝ кухня, не оцеля. Онази Марая умря на студените плочки.

Тази беше различна.

Всичко започна с физическите тренировки и физиотерапията. Болницата намери физиотерапевт, който беше по-подходящ за Марая. Работата беше трудна. Лявата половина на тялото ѝ нямаше никакви сили. Мина цяла седмица, преди да съумее да си служи както трябва с вилицата. Общите двигателни умения отнеха повече време. Учеше се да ходи, все едно се учеше да кара колело. Неща, които преди бе правила машинално, сега отнемаха огромно физическо усилие и мисъл. Трябваше целенасочено да задвижва десния си крак — действително да си го помисли, преди кракът да ѝ се подчини. Пред залата имаше коридор. Едната страна на квадрат около малка и спокойна градина. Всеки от четирите коридора беше дълъг двайсет и седем метра. Със светли плочки на пода. С тревистозелена стена от едната страна и дълги прозорци от другата, гледащи към градината. Стъпка по стъпка, с помощта на проходилка и плувнала в пот, Марая успя да измине шест метра през първия ден. Девет на следващия. На третия ден падна на третия метър. Не ѝ беше добър ден, но не се разплака. Продължи да се бори. В края на седмицата преодоля две трети от коридора. Две седмици по-късно го измина целия, както и половината от следващия.

Месец след като беше приета в болницата, Марая обходи квадрата без чужда помощ. Упражненията с гирички помогнаха да възстанови координацията си. Изгради нови невронни връзки, научи се и как да компенсира трудностите. Не на сто процента, но в голяма степен.