Стив Кавана - Фантом

… Блох е прекрасен полицай. Умна, трудолюбива и всеотдайна, макар и доста мълчалива.

Доул се съгласи мислено. Беше водил по-приятни разговори с двудневни трупове. Приключи интервюто десет минути по-рано. Тази жена го караше да се чувства неловко. Сигурно въздействаше така и на всички останали.

— Е, ще ви се обадим — каза Доул, изправи се и протегна ръка.

Помнеше, че няколко секунди Блох просто седеше на стола си. После стана, стисна ръката на Доул и го придърпа към себе си. Наведе глава и прошепна:

— Картината зад бюрото ви е наобратно.

Пусна ръката му, кимна и излезе. Доул се обърна и впери поглед в рамкираната репродукция на Дали на стената зад себе си. Часовник с римски цифри на циферблата, който се топеше върху невидима маса насред пустинята, заобиколен от странни форми. Картината висеше на стената през последните пет години. Беше му подарък за рождения ден от сестра му в Албъкърки. Един бог знае колко хора се бяха извървели през кабинета му. Някои дори бяха коментирали картината. Само тя обаче беше забелязала. Сега и Доул забеляза, че часовникът е наопаки. Странните и разкривени форми край него до такава степен бяха ангажирали вниманието му, че не беше догледал римските цифри. Постави стол под картината, качи се на него, свали онази чудесия от стената, обърна я и отново я закачи. Отстъпи малко назад и отново я огледа. Мустаците му потрепнаха — проклетото нещо изглеждаше още по-чудато. Само че не картината имаше значение, а Блох. Доул винаги се доверяваше на инстинкта си, затова я нае. От деня, когато започна работа, тя му беше казала не повече от петстотин думи.

И всяка една беше важна.

По дяволите, трябваше да забележа резето, помисли си той. Който е проникнал в къщата, е влизал в кабинета и преди.

— Какво мислиш за разказа на Марая Купър? Лъжа ли е? Че е спипала човек, нахлул с взлом, той я е нападнал, а после се е втурнал към вратата — попита Доул.

Излишно беше да чува отговора ѝ. Тя само го погледна и поклати глава. Нито една дума не беше вярна.

— Ясно — каза Доул.

Слязоха от колата и минаха през задната блиндирана врата, която водеше направо към килиите. Днес нямаха гости зад решетките. След килиите минаха през друга блиндирана врата и влязоха в главното помещение на шерифството. Сю беше до кафе машината и си наливаше чаша от каничката. Беше ниска и набита, с едра талия и много къдрава коса. Съумяваше да бъде едновременно сърдечна и страховита и така обезоръжаваше повечето хора. Розовата ѝ блуза висеше почти до коленете. Разбира се, Доул ѝ беше поръчал униформа, но тя си остана в найлоновия плик в шкафчето ѝ. Заяви му, че не възнамерява да я носи.

— Заловихте ли вече този фантом? — попита Сю.

— Скоро ще го пипнем — отговори Доул.

Той плъзна очи по редицата бюра и се загледа в бюрото на Блох. Освен папките и панерчетата за пощата забеляза и роман от Джей О. Льобо. В местната книжарница продаваха десетки бройки на ден. Където и да отидеше, някой беше забол нос в книга на Льобо. Доул не обичаше кримките. Винаги отгатваше как ще се обърнат нещата.

Кабинетът на шерифа беше просто стъклена кабинка. Освен снимките на Маккейн и Обама върху бюрото му нямаше почти нищо — един отворен лаптоп и празни панерчета. А картината на Дали властваше над всичко от стената отзад.

Ортопедичен стол за петстотин долара пое тежестта на Доул, който натисна копче на подлакътника на стола, за да активира вибромасажа на кръста си. Винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, освен ако имаше посетител. Доул обичаше да говори с хората си и се стараеше те също да говорят с него без смущение. Стъпалото му се докосна до тънка и оръфана папка.

Досието на анонимната жертва.

Преди десет години я бяха намерили туристи, които забелязали тялото във вира под водопада. Заобиколили хребета, за да намерят телефонен сигнал. Бяха се обадили на Доул. Той си спомняше идеално пътуването си до мястото. В онази сутрин небето беше облачно, през час се изсипваше краткотраен дъжд. Помнеше как чистачките на стария му шерифски пикап скърцаха по стъклото през цялото време. По местното радио звучеше „Къщата на изгряващото слънце“ на „Енимълс“, когато той пое по крайбрежното шосе. Докато караше, си мислеше за всички неща, които би могъл да открие на местопроизшествието. Списъкът му не включваше труп. Мислеше за нещата, които можеха да се окажат там и просто да приличат на труп. Торби за смет. Пънове. Стари дрехи. Тръби. В Порт Лоунли от трийсет години не беше имало убийство. Нито самоубийство.