Стив Кавана - Фантом

Осемцилиндровият двигател заглъхна в далечината като гръмотевица. Пол извади плика от задния си джоб и го отвори. Вътре имаше само един лист. Сгънат на две. С печатни букви пишеше:

ЗНАМ КОЙ СИ.

Г-Н ЛЬОБО

Пол сгъна листа и го пъхна в плика, докато се връщаше на верандата. Беше оставил цигарите си върху масичката до люлеещите столове. Запали си нова с треперещи пръсти, после поднесе пламъка на запалката към плика, докато не пламна. Пусна го в кофата с пясък. Изчака го да се превърне в черна пепел и вятърът да я разнесе.

Знаеше, че съвпадения няма. Нито безпричинно проникване с взлом. Беше разкрит. И в отговор му оставаше да направи само едно. Да потърси помощ. Още един човек знаеше тайната му. Тя можеше да му помогне.

Пол ѝ написа имейл на телефона си и го изпрати.

Перце от пепел прелетя покрай лицето му, понесено от морския бриз. Замисли се за една синя тойота камри, обгърната в пламъци на фона на нощното небе. Беше гледал как резервоарът избухва и как пожарът гасне на зазоряване. По това време очите му вече горяха и усещаше кожата на лицето си зачервена и изопната от топлината. Помнеше как мирисът на пушек остана за дълго в косата и по ръцете му. Но най-ясно помнеше шума от багажника.

Дум, дум, дум.

В онази нощ си повтаряше, че шумът се дължи на пукането на стъкло и пластмаса в пламтящото купе. Да, сигурен беше, че е така. Или поне се убеди в това обяснение. Не бе възможно в багажника да има жив човек. Вече беше мъртъв. Би трябвало да е.

Страхът му умря поради онова, което се случи след онзи пожар.

А сега възкръсна като феникс.

Предстоеше му борба на живот и смърт. Нямаше друг начин да оцелее.

Анонимността изискваше висока цена.

Телефонът избръмча в джоба му. Погледна го. Беше запаметил номера под името „Водопроводчик“. В случай че у Марая се зароди подозрение и реши да прегледа списъка с номерата му. Пол плъзна пръст по дисплея, за да приеме обаждането.

— Добре ли си?

Говореше жена, но гласът ѝ беше плътен и всяка дума звучеше дрезгаво. Като че ли в гърлото ѝ имаше дим. Но въпреки това този глас винаги му действаше успокояващо.

— Не, не съм добре, Джоузефин, разкрит съм.

— Госпожа Купър ни пробутва измишльотини — заяви заместник-шериф Блох.

Докато шериф Доул шофираше от къщата на семейство Купър обратно към града, Блох не гъкна. Завиха по Мейпъл Авеню и вече наближаваха шерифството на ъгъла, когато тя най-накрая реши да проговори. Доул поклати глава, паркира и пъхна език между зъбите си. Блох не говореше много. Обмисляше всичко, не дрънкаше глупости, никога не поздравяваше и не благодареше, но отвореше ли си устата, със сигурност беше за нещо важно. И хората слушаха.

Доул се обърна с лице към нея.

— Разбрала си го още през първите трийсет секунди в къщата. Хайде де, карах чак до там, за да ми дадеш нещо. Изплюй камъчето.

Блох гледаше през предното стъкло, за да избегне погледа на Доул. Усещаше, че той се е вторачил в нея. Нарочно го правеше, опитваше се да развърже езика ѝ, като я кара да се почувства неловко. Блох не възразяваше срещу неловкото мълчание. Тя самата беше едно ходещо неловко мълчание.

— Огледах високата трева от верандата и после отново от прозореца на спалнята горе. Ако някой е лежал в тревата и е наблюдавал къщата на Купър, щеше да има вдлъбнатини в пясъка и смачкана трева. А няма нищо такова. Ако някой е бил там, щях да видя следи. Но нямаше. Никой не се е доближавал до къщата снощи откъм брега.

— Аха, ами останалото? — попита Доул.

— Знаеш за счупения прозорец в кабинета. Ударен е от външната страна. Имаше стъкла по килима. Прозорецът към верандата има дванайсет стъкла. Нарушителят е счупил стъклото най-близо до резето, а то е съвсем малко. Вижда се само отвътре — каза Блох.

Доул не беше забелязал тази подробност. Поредното доказателство, че е постъпил правилно, като я нае миналата година. Интервюира петима кандидати от пет окръга за мястото. Мелиса Блох беше най-неопитна, най-неквалифицирана и с най-лоши препоръки от предишните си шефове, ако не се броеше една блестяща препоръка от Ню Йорк. И не се погаждаше с никого. Най-малко с шериф Доул. По време на интервюто отговаряше кратко и монотонно и не се усмихна нито веднъж — с една дума, беше очарователна, колкото мъртва миеща мечка. По едно време Доул разлисти документите, които беше изпратила, и попадна на препоръката от лейтенанта в тогавашната ѝ служба. Блох работеше в Ню Йорк, в Четиринайсети участък, и искаше да се махне от там. Последният ред от препоръката привлече вниманието на Доул: