Стив Кавана - Фантом

Беше останал на долния етаж, в случай че нападателят се върне, но няколко часа по-късно прибра револвера и легна на канапето, защото беше твърде изморен да се качва по стълбите.

Още беше с джинсите и тениската си от предишната вечер. Бяха измачкани и миришеха на пот. Усещаше неприятен вкус в устата си. Снощи не си беше измил зъбите. Наложително беше да вземе душ и да се преоблече. Но не и преди кафето с цигара. Нуждаеше се и от двете.

В джобчето на чантата с лаптопа му имаше пакет „Кемъл“ и запалка. Направи си еспресо и излезе с чашата на верандата. Беше много рано. Жена му обикновено ставаше към десет. Имаше време тайно да изпуши цигара отвън. Пол допускаше, че Марая вече знае за навика му да пали от време на време. Той винаги отричаше, но тя не приемаше възраженията му. Така му харесваше. Ако Марая си въобразяваше, че надушва всяко нещо, едва ли някога щеше да ѝ хрумне, че той има друг живот. Искаше тя да живее с илюзията, че знае всичко за него.

Докато пушеше, се замисли за събитията от предишната вечер. Може би беше прибързал със заключението. На дневна светлина нещата не изглеждаха толкова зловещи. Сигурно беше най-обикновен крадец, който, дори да беше докопал банковото извлечение, не можеше да му навреди много. Още не. Невъзможно бе да изтегли парите, нито да направи каквото и да било с банковите данни. Сметката беше на Каймановите острови, защитена с парола. От сигурна по-сигурна.

Пол допи кафето си, качи се горе да нагледа как е Марая и завари леглото им празно. Надникна в банята, повика я и обиколи цялата къща. Нямаше я. Хрумна му, че може да е отишла на брега да поплува рано сутринта. Правеше го много рядко и само когато се беше наспала хубаво. Обичаше да е сама на брега. По това време нямаше никого и плажът щеше да бъде само неин. От задната веранда Пол огледа брега поне на триста метра. Нямаше хавлии на пясъка. Никой не се печеше и доколкото виждаше, във водата също нямаше никого. Пол заобиколи къщата и излезе отпред, където установи, че колата ѝ я няма. Точно преди да се завърти и да влезе вътре за душ, нещо го спря. Нещо подсъзнателно. Нещо странно в сцената пред очите му, което съзнанието му регистрира, но още не беше асимилирало напълно.

Отново огледа алеята пред къщата и видя онова, което смътно беше мернал.

Под чистачката на предното му стъкло имаше бял плик. Пол не помръдна. Само се озърна и огледа храстите и високата трева покрай алеята. Някой му беше оставил бележка. Не беше Марая. Тя не му оставяше бележки. Дори да беше отпрашила нанякъде вбесена, никога не би му написала бележка. Ако искаше да му предаде нещо, щеше да му изпрати есемес или да му звънне, за да даде воля на гнева си. На странно място беше този плик. Който му го изпращаше, можеше преспокойно да се прокрадне до къщата и да го пъхне под вратата или в пощенската кутия в началото на алеята. А вместо това го беше оставил на предното стъкло на колата му. Пол прецени набързо различни предположения въз основа на вероятностите и опита си и отхвърли повечето за броени секунди. Имаше само две причини бележката да е под чистачката му. Първата беше, че е предназначена само за неговите очи. Може би авторът ѝ беше изчакал Марая да излезе и после беше пъхнал плика. Втората причина пликът да е върху колата му беше, че някой иска да види реакцията му, когато той прочете бележката.

Парализира се при тази мисъл. Само очите му се движеха. Бавно огледа всяка педя от високата трева. Всяка могилка. Всеки голям объл камък. Нищо. После се загледа в далечината и остави на периферното си зрение да долови евентуално раздвижване. Не се получи. Вятърът откъм океана поклащаше леко всяка тревичка.

Пол разтърси глава и тръгна към мазератито. Стори му се, че подметките му хрущят по облия чакъл много по-силно, отколкото би трябвало. Като аларма. Тревата се люшна на вятъра, но никой не се изправи, никой не се показа. Глупаво беше да се чувства така. Страхът и тревогата смущаваха мислите му — изпращаха паника и адреналин към всеки активен неврон в мозъка му.

Стигна до колата, впери поглед в предното стъкло, грабна плика и в същия момент чу силен тътен и скърцане. Тялото му реагира инстинктивно — Пол светкавично се приведе към земята. Закри главата си с ръце и избъбра нещо още преди да е формулирал мисъл. Беше машинална реакция.

— Какво беше това, мамка му? — възкликна, преди изобщо да усети, че изговаря нещо. Думите го изненадаха не по-малко от звука, който го стресна.

Изправи се, подпрял длан на мазератито. Предните врати на полицейската кола се отвориха една след друга — първо шофьорската, после другата.