Стив Кавана - Фантом

— Нищо не ти убягва, а?

— Винаги усещам, като си потаен. Хайде, по-добре изплюй камъчето.

— Ами нещо определено не е наред в онази къща. Между господин и госпожа Купър. Усетих някакво напрежение.

Радиото замлъкна за кратко, после отново се разнесе гласът на Сю:

— И какво друго? Казвай.

— Трябва да преподаваш стратегии за разпит, да знаеш. Сигурно е просто дреболия.

— Не е дреболия. И повече не крий нищо от мен, шерифе.

— Добре. Просто никак не ми се връзват нещата. Госпожа Купър твърди, че отключила вратата на кабинета, спипала крадец и го стреснала. Тъкмо бил влязъл през голям отворен прозорец. Защо ще хуква към госпожа Купър, ще я удря и ще бяга през входната врата, като е можел просто да се обърне и да се измъкне светкавично, откъдето е влязъл?

— Крадците са големи глупаци. Може би тя казва истината.

— Може би. Което не обяснява защо дори глупав крадец ще отвори едно от чекмеджетата на старо бюро, когато под носа му има лаптоп за два бона. Може да го пласира на черно в Плейнсфийлд. Като нищо.

— Като нищо — съгласи се Сю. — Утре ще отидеш ли пак?

— Сигурно. Ще взема Блох да запише показанията и да огледа. Не ѝ предавай какво съм ти казал, нека сама се ориентира. Умна е и искам да се уверя, че не действам необмислено. Между другото, да не си се раздрънкала!

— Как пък не! Възмутена съм! — отговори Сю.

— Способна си и си го правила. Онзи път, когато спипахме на паркинга стария Питърсън в колата му чисто гол с надуваема кукла на предната седалка, целият град знаеше още преди да се върна тук.

Тя не оспори обвинението. Беше твърде заета да се киска на спомена.

— Ще пообиколя града да видим дали няма да забележа нещо. До после — каза шерифът.

Сю прекъсна връзката и в полицейската кола настана тишина.

Доул понечи да включи радиото, но се поколеба, когато видя водопада отляво.

Преди десет години беше извадил тяло от вира под водопада. На млада жена. Към трийсетте. Намери я в края на дълго и горещо лято. Гола, с подуто от водата тяло. Ако се съдеше по нараняванията ѝ, беше паднала отгоре. Възможно бе обаче да се дължат и на насилствена смърт. Никой не я потърси. Не намериха ДНК съответствие, не ѝ бяха останали достатъчно зъби, за да я идентифицират по тях, и доколкото Доул можеше да прецени, не беше на снимките на безследно изчезналите, с които разполагаха.

Погребаха я в общинското гробище. Присъстваха само той и Сю.

Винаги когато минеше оттам, Доул се умълчаваше за минута и си спомняше момичето. Повечето полицаи биха определили тази смърт като нещастен случай. Нямаше неоспорими доказателства за убийство. И щяха просто да продължат нататък.

Досието на безименната жертва стоеше най-отдолу в чекмеджето на Доул. От време на време той го изваждаше и проверяваше в актуализираната база данни на безследно изчезналите. Случаят беше отворен и щеше да си остане такъв, докато Доул не откриеше какво се е случило с момичето.

Марая стана в пет сутринта, взе душ, облече се и прекоси на пръсти дневната покрай спящия си съпруг. Излезе навън, качи се в колата си и потегли. Изгряващото слънце освети предното ѝ стъкло, докато колата минаваше през Порт Лоунли. Следващият крайбрежен град беше чак на осемдесет километра, но не се налагаше да ходи до там. На половината път между Порт Лоунли и Порт Хоуп Марая спря в денонощно заведение. Беше съвсем малко, с двайсетина места. Там поднасяха кафето толкова горещо, че да ти олющи зъбния емайл, и сервитьорката не се сърдеше, ако пропуснеш да ѝ дадеш бакшиш.

Тя отвори входната врата и вдъхна мириса на бекон и загорели яйца.

На бара седяха двама мъже. Работници на траулерите от Порт Хоуп. Заведението печелеше от прекалено голямата надценка на лошата храна, която предлагаше по всяко време на денонощието. Ако слезеш на сушата в три през нощта и имаш нужда от сандвич и бира, идваш в „Лоунли Хоуп Дайнър“.

Сервитьорката, руса жена на четиресет и няколко с усмивка на шейсетгодишна, излезе иззад бара, предложи на Марая да се настани в ъгъла и ѝ подаде ламинирано меню, което залепна за масата като намазано с лепило.

— Само кафе — поръча Марая.

В отговор получи единствено кимване. На табелката с името на жената пишеше „Санди“. Отлепването на менюто от масата я позатрудни, но накрая успя и то се отпори звучно като велкро. На масата се появи чаша, която беше напълнена бързо от кана с димящо черно кафе. Марая помоли за захар и сметана, които получи много по-късно, отколкото трябваше. Санди може да се сбогува с бакшиша, помисли си Марая.