Стив Кавана - Фантом

— Какво се случи? — попита той.

Тя се притисна към него и обясни с пресипнал глас:

— Гледах телевизия, когато чух някакъв шум. Трошене на стъкло. Станах и отидох в кухнята. Реших, че е паднала някоя чаша. Не видях нищо. Казах си, че ми се е причуло, и тръгнах обратно към канапето, когато чух шум в кабинета ти. Отключих с твоя ключ. И тогава го видях.

— Кого видя?

— Някакъв мъж. В черно. С качулка. Не видях лицето му. Опитваше се да отвори бюрото ти. Забеляза ме. Хукнах към телефона в кухнята, но той ме сграбчи за косата в коридора. Обърнах се и изпищях. Тогава ме удари. Паднах, а той сигурно се е уплашил, защото избяга през входната врата.

Бюрото, помисли си Пол.

— Каза ли ти нещо? — попита Пол.

— Не — отговори тя. И после: — Пол, причиняваш ми болка.

Той я пусна. Стискаше я твърде силно, пръстите му бяха потънали дълбоко в плътта.

Тя се отдръпна и Пол отново се взря в лицето ѝ. После се обърна и хукна към кабинета си. Книгите, украшенията и сувенирите си бяха по местата. Лаптопът стоеше непокътнат върху бюрото, обърнато към вратата. Заобиколи го отстрани и видя строшения прозорец. Парчета стъкло се бяха посипали по килима зад работния му стол. Оттук беше проникнал крадецът. Беше счупил стъклото, за да се докопа до дръжката на прозореца, после беше отворил и беше влязъл. Пол се завъртя и огледа бюрото. Горното ляво чекмедже беше отворено със сила и съдържанието му беше изсипано на пода. Той коленичи и набързо прегледа бележките, изрезките от вестници и рецензиите. Това беше личното му бюро в личния му кабинет. Хвърли поглед назад към строшения прозорец. Беше тъмно и брегът не се виждаше. Явно някой го беше наблюдавал. Някой знаеше какво има в това чекмедже. Единственото нещо в тази къща, което можеше да го изобличи, се намираше в бюрото.

Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Марая стоеше от другата страна на бюрото. Изглеждаше объркана и наранена. Болеше я не синината на бузата, а нещо друго, много по-надълбоко. Пол го усети.

— Доколкото виждам, крадецът не е взел нищо. Нито бижутата ми, нито ключовете на колата ми, нито лаптопа. Какво е искал? — попита тя.

Пол излъга, без да трепне. Дори сега. Дори жената, която обичаше.

— Не знам — отговори той.

Думите се отрониха с лекота от устните му. Без вина. Съвестта му отдавна се беше отказала от борбата. Обичаше Марая, доколкото изобщо беше способен да обича някого. Лъжите бяха част от тази обич. Открай време.

— Защо е разбил това чекмедже? Ако става нещо, имам право да знам.

— Сигурно е търсел пари или кредитни карти — отговори Пол.

Можеше да се закълне, че за част от секундата по лицето ѝ пробяга погнуса, като че ли пред очите ѝ се случваше нещо неприятно, сгърчи устни, измери го с поглед и после избухна в сълзи.

Той направи крачка към нея, но тя вдигна ръка, излезе от стаята и на вратата се сблъска с шерифа.

— Извинете, госпожо — каза шериф Доул. Отново докосна шапката си и влезе в кабинета. Едрият мъж се движеше бавно, но очите му се стрелкаха бързо — обхождаха стаята. — Като че ли в другите стаи нищо не е пипано, само в тази — каза той.

Мина зад бюрото и коленичи, за да огледа прозореца, а Пол се отдръпна, без да откъсва поглед от него. Шерифът разгледа парчетата стъкло на килима, насочи вниманието си към прозореца и се изправи. Разгледа дръжката, пъхна глава през счупеното стъкло и взе фенерчето от колана си. Пол забеляза, че полицаят взе фенерчето си, без дори да поглежда. И без да опипва с пръсти — измъкна го с едно плавно движение. Явно го беше правил безброй пъти.

— Утре сутрин ще огледам отзад, ако не възразявате. Този тип не се е приземил на верандата ви, дошъл е до тук. Може би е оставил следи в пръстта. В тъмното като нищо ще ги пропусна — обясни шерифът и изключи фенерчето.

— Да, разумно е — съгласи се Пол.

Шериф Доул насочи вниманието си към бюрото. На пода имаше безредна купчина документи. Над тях — отвореното чекмедже.

— Нещо липсва ли, господине? — попита той.

Пол поклати глава и отговори:

— Доколкото виждам, не. Изглежда, Марая го е прекъснала, преди да успее да открадне нещо.

Шерифът кимна и погледна към строшената ключалка на чекмеджето. Другите чекмеджета бяха невредими. Застанал със скръстени ръце, Пол наблюдаваше как шерифът отново оглежда стаята.

— Няма ли да търсите пръстови отпечатъци? — попита Пол.

— Крадците действат с ръкавици. За двайсет и пет години нито веднъж не съм намирал отпечатък от крадец.