Стив Кавана - Фантом

— Добре ли си? Може би трябва да те оставя да асимилираш всичко. Той все още е твой съпруг и аз може би само усложнявам положението.

— Не — възрази Марая. — Не го усложняваш. Само теб имам. Обичам те.

— И аз те обичам.

За пръв път ѝ го казваше.

— Ще трябва да говоря с него довечера. Не мога да отлагам. Ще настоявам веднага да се прибере и да ми обясни. Трябва да го накарам сам да се разкрие. Това е единственият начин. Ако го посрещна с обвинения, той ще се затвори.

— Добре, искаш ли да остана?

— Това ще му дойде в повече. Трябва да се справя сама — отговори тя и погледна към къщата, замислена за строшеното чекмедже.

Трябваше да намери невинно обяснение за пред него. Хем да се измъкне, хем да накара Пол да си развърже езика за съдържанието на чекмеджето.

— Както кажеш. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна? — попита той.

Марая си пое дълбоко дъх.

— Да — каза, обърна се към него с решително изражение и настоя: — Искам да ме удариш, преди да си тръгнеш.

Пръстите на Пол Купър прелитаха по лаптопа. Тракаше уверено по клавишите. Със сила. Винаги развиваше такова темпо към края на романа. Отначало, докато гледаше в празния екран, натискаше клавишите бавно, леко и колебливо. Пръстите му трябваше да напипат пътя си в историята.

Спря, вдигна ръце от лаптопа и отпи глътка зелен чай. Беше си го сварил в малкия апартамент в източния край на Порт Лоунли, който използваше като свой офис. От два дни беше в открито море. Без интернет и почти без сигнал на телефона. Само лаптопът и чаша зелен чай до него на яхтата. Веднага щом джипиесът го предупреди за бурята, Пол съхрани написаното и направи копие, затвори лаптопа и върна яхтата на пристанището. Слава богу, че имаше офис на две крачки. Можеше да продължи да пише относително необезпокояван.

Финалът на всяка книга изискваше от него пълна концентрация. Никакво разсейване.

В този момент всичко зависеше от последния обрат.

Финалът е голяма проклетия, помисли си той.

Всеки писател работи различно. Пол се доверяваше на инстинкта си. И някак винаги успяваше да измисли неочакван край.

Последният обрат на тази книга още не му беше хрумнал. Но скоро и това щеше да стане. Въпрос на търпение.

Остави чашата с чая и върна пръсти върху клавишите да ги поотупа още малко.

Престана да пише насред изречението. Някакво бръмчене в стаята го разсея. Пребърка джобовете си, но не напипа нищо. После отново се разнесе същият звук. Пол стана и извади мобилния си от якето. Пропуснато обаждане от Марая.

Съпругата му рядко оставяше съобщения на гласовата поща. Малко след като започнаха да излизат, тя му приготви вечеря в апартамента си в Ню Йорк. Истинска среща, така го нарече Марая. Вино, салата с печено пиле, а после допиха бутилката на канапето. Докато отиваше в банята, Пол мина покрай телефона ѝ върху ниска масичка. Стар апарат. С шайба. Под него имаше нещо, което приличаше на касетофон, но Пол се досети, че е телефонен секретар. А до него — кутия с касети. Някои празни, други с четливи етикетчета. Всички свързани с „мама“. „Мама, Коледа 1985“ или „Мама, напомняне за видео“.

Когато се върна на канапето, я попита за телефона и телефонния секретар.

— Забелязах ги в коридора. Голяма класика. Нали знаеш, че вече има дигитална гласова поща? И интернет? — пошегува се той.

Тя се усмихна, но зад усмивката ѝ се криеше нещо друго.

— Бяха на мама. Купихме телефонния секретар с пари от застраховката „Живот“ на татко. Тя много обичаше тази машинка. Смяташе покупката ѝ за съдбовен момент в живота си. Направо се побърка от факта че е могла да си позволи телефон и секретар. Често ми звънеше от работа, докато си бях у дома и си пишех домашните. Да се увери, че съм добре, и да ми напомни да настроя видеото да запише „Коломбо“ или „Стар Трек“. Такива работи. Когато се чувствах самотна или уплашена, докато тя беше на работа, си пусках някоя касета от телефонния секретар. Никой друг не се обаждаше, само мама. След като почина, запазих касетите и апарата. Пускам си ги понякога да чуя гласа ѝ.

Споменът извика усмивката на Пол. Марая беше ужасно сантиментална. Когато се преместиха в Порт Лоунли, тя настоя да вземат и проклетия телефон заедно с телефонния секретар. Включиха го, но никой не се обаждаше в къщата, а и самата тя никога не използваше стария апарат, винаги му звънеше от мобилния си.

Погледът на Пол се върна на лаптопа. Обаждането го разсея, навя му спомени. Изцъка с досада — чакаше го работа.