Стив Кавана - Фантом

Марая бе имала трудно детство. Жесток баща и майка, която я обичаше, но не можеше да я спаси. Нямаше пари и сигурност, само незначителни кратки мигове на спокойствие от време на време. Някое ходене на кино или пикник в Сентръл Парк бяха единствените ѝ хубави детски спомени. А дори и тогава щастието траеше не повече от един следобед и винаги беше засенчено от опасността, която дебнеше майка ѝ и самата нея, когато се приберат.

Когато беше на десет, се случи онази злополука.

След нея в апартамента в Бронкс останаха само двете с майка ѝ. Докато Марая навърши седемнайсет. Издържаха се със заплатата на майка ѝ, която работеше шест дни в седмицата на щанд за деликатеси. Времената бяха трудни. Живееха в недоимък, но се справяха. Когато майка ѝ почина, Марая се постара да си изгради някакъв живот. Евтин. Намери си работа като стажантка в рекламна агенция в Манхатън, която организираше различни кампании. След стажуването не ѝ предложиха постоянна работа — ясно ѝ дадоха да разбере, че не наемат млади жени, които не могат да си позволят нужния гардероб. Тогава тя се зае да менажира музикални групи, спечели малко пари и смени няколко гаджета, кое от кое по-лоши.

И една вечер в малък бар в Ист Сайд се запозна с Пол. Стана случайно. Марая не обръщаше внимание на повечето мъже, които я свалят. Забеляза го на бара, стори ѝ се толкова унил, толкова тъжен. Заговори го. Той каза, че бандата, която свири, е пълна скръб. Беше нейната банда. Призна му и той се засмя — уточни, че имали най-добрия мениджър в страната, но въпреки това били пълна скръб. Почерпи я с питие и двамата си говориха цяла вечер. Срещнаха се отново няколко дни по-късно и Пол вече не ѝ се стори толкова тъжен. Той беше първият мъж, който не искаше нищо от нея. Приятно му беше просто да бъдат заедно и — невероятно, но факт — не бързаше да я вкара в леглото.

Пол често го повтаряше, но не така, че тя да се почувства отхвърлена.

Хайде да караме полека.

Повтаряше го като мантра. Все едно си оставяше вратичка. Знаеше всичко за нея. Освен за злополуката с баща ѝ. Тя не беше разказвала на никого какво всъщност се е случило онази нощ. Прибягваше до отработената лъжа, че баща ѝ просто е изчезнал. Една нощ заминал и повече не се върнал. Историята за безотговорен баща, който напуска семейството си, беше толкова разпространена, че никой не я подложи на съмнение. Най-малкото Пол. През първите дни от връзката им Марая не научи почти нищо за него.

Той работеше като маркетингов консултант. Не обичаше да говори за работата си. Била скучна. Не, нямал интересни клиенти. Единственото хубаво нещо били заплатата и фактът, че можел да работи от къщи. И двамата му родители бяха починали. Нямаше братя и сестри. Нито приятели.

Когато Марая го притиснеше — дори съвсем леко — да ѝ разкаже нещо за детството си, за колежа или дори откога живее в Ню Йорк, той тутакси се затваряше. Млъкваше или променяше темата. Накрая тя престана да пита.

Беше ѝ обещал по-хубав живот. Марая вече знаеше, че е можел да ѝ осигури чудесен живот, без тя да се притеснява колко харчи и без да се страхува постоянно, че ще свърши като майка си. Той обаче беше избрал да запази този живот само за себе си.

Когато се наведе над тротоара, за да успокои дишането си и да преглътне жлъчката, Марая мерна велурените си ботуши за двеста долара. Токът се беше сцепил преди около седмица и Пол ѝ беше напомнил колко струват ботушите. Поръча ѝ да ги занесе на поправка.

Споменът връхлетя твърде бързо и завладя прекомерно мислите ѝ — толкова бързо, че свят ѝ се зави. Тя повърна на улицата и капчици текила и слюнка опръскаха ботушите ѝ. Дарил я прегърна, отведе я до колата си и я настани на предната седалка. Виеше ѝ се свят и краката ѝ бяха отмалели.

— Да се връщаме в къщата. Кажи ми да спра, ако ти прилошее — каза той.

Марая се преви на седалката и закри очи. Усети първите признаци на връхлитащо главоболие. Щеше да е добре да се скрие от слънцето, затова помоли Дарил да дръпне гюрука. Той сумтеше и пъшкаше, докато се бореше с него. Колата беше класика, тоест великолепна на вид бричка.

Изминаха обратния път в мълчание. Тя изобщо не го погледна, но усещаше как той я стрелва с очи от време на време — напрегнато, готов да спре, дори ако рискува да хлътне в канавка или в царевична нива, само и само да не допусне тя да му съсипе тапицерията.

Скришните погледи на Дарил я разсейваха, но Марая въпреки това разполагаше с време и тишина да поразмисли. Искаше да притисне Пол до стената с разкритието си. В същото време съзнаваше, че той просто ще замълчи. Нямаше да има нито спорове, нито отричане. Щеше да излезе от стаята, както правеше винаги когато тя се опиташе да извади миналото му на бял свят.