Стив Кавана - Фантом

Дисплеят на телефона показваше единайсет и половина. А Пол си мислеше, че е някъде към шест. Не беше вечерял, а заради плътните завеси, с които затъмняваше прозорците на апартамента, нерядко губеше представа за времето. В известен смисъл това беше добър знак. Мислите му бяха в книгата, не в реалността. Остави телефона върху масата и пак седна пред лаптопа.

Този път телефонът светна и шумно завибрира върху масата като пневматичен чук, чак се завъртя. Отново обаждане от Марая.

Необичайно бе да му звъни толкова късно. Пол вдигна неохотно.

— Здрасти. Наред ли е всичко? — попита той.

Най-напред чу дишането ѝ. Задъхано, учестено.

— Боже, Пол, не е! Опитах се да се свържа с теб… влязоха с взлом у дома. Нападнаха ме!

— Господи! Добре ли си?

— Онзи ме удари и аз паднах. Вече го няма. Страх ме е — каза тя, задавена от уплаха.

— Веднага се прибирам. Тъкмо се върнах с яхтата. Заключи всички врати. Револверът ми е в кабинета. Извади го, да не би онзи да се върне. Обади ли се на полицията? — попита той.

Марая се поколеба, преди да отговори:

— Не, звъннах първо на теб. Ей сега ще им се обадя.

И преди Пол да успее да каже още нещо, тя затвори.

Той изруга едва чуто. Гадеше му се от мисълта, че някакъв дребен крадец е посегнал на жена му.

Съхрани файла, затвори лаптопа и ядосано го пъхна в чантата си. Угаси лампите, заключи апартамента и изхвърча по стълбите на улицата. Мазератито го чакаше на паркинга до яхтеното пристанище. Яхтата и колата бяха играчките му, подаръците, които си беше направил. Спортната кола не изглеждаше неуместно в град като Порт Лоунли. Колата на Марая беше доста по-евтина, но тя не си падаше по автомобили. В моменти като сегашния Пол се радваше, че под капака на колата му се крие огромна мощ, но всъщност я беше купил по друга причина — никога не се знаеше кога ще се наложи да изчезне, и то светкавично.

Отключи с дистанционното, влезе, метна чантата на другата седалка и запали двигателя. Пет минути по-късно вече беше на крайбрежния път, подкара със сто и трийсет и съжали, че не е съобразил достатъчно бързо, когато Марая му се обади.

Последното, от което имаше нужда, беше полицията да души в къщата му. Звънна на жена си от колата, но даваше заето. Тя сигурно още говореше с ченгетата.

Пол натисна газта. Фаровете бяха единственият му ориентир, а пътят описваше остри завои покрай зъбати канари. В огледалото мерна примигваща светлина. Червено-синя въртяща се лампа върху покрива на кола. Намали на деветдесет точно навреме. Полицейската патрулка прелетя край него като вихър от вой и синьо-червени светлини.

Пол изруга и удари волана.

Десет минути по-късно спря пред къщата си до полицейската кола. Всички прозорци светеха, входната врата зееше отворена. В прозореца на спалнята се очертаваше силуетът на едър мъж с шапка с козирка. Наблюдаваше него.

Докато слезе от колата и стигне до входната врата, мъжът вече беше в коридора. Ченге. На петдесет и няколко, с мустаци и няколко излишни килограма, поради което коремът му стърчеше над колана с кобура.

— Вие ли сте господин Купър? — попита ченгето.

— Да — отговори Пол и влезе.

— На пътя допуснах, че сте вие. Познах колата, голям звяр. Шериф Ейбрахам Доул — представи се той и докосна шапката си. — Съпругата ви е в кухнята. Доста се е поуплашила, но ще се оправи. Нападателят си е тръгнал. Искам да огледам къщата още веднъж, ако не възразявате.

— Ни най-малко — отговори Пол.

Полицаят се качи на горния етаж, а Пол прекоси дневната и се запъти по коридора към кухнята. Студена тръпка плъзна по гръбнака му, когато видя вратата на кабинета си отворена. Надникна вътре пътьом. След малко щеше да провери по-подробно, но на пръв поглед като че ли нищо не беше пипано. Сигурно Марая беше отворила вратата или за да вземе револвера, или за да пусне шерифа да огледа.

Тя седеше на висок стол до плота в кухнята и притискаше лед към бузата си. Беше го увила в кърпа, но той беше протекъл и беше намокрил косата и лявата половина на лицето ѝ. Като го видя, пусна ледения компрес и се спусна в прегръдката му. Пол я притисна и я целуна по косата.

Прошепна ѝ, че вече всичко е наред, че е в безопасност. Сложи длани върху раменете ѝ и нежно я побутна назад, за да погледне лицето ѝ. Тя наклони глава наляво, сякаш не искаше той да го вижда. Пол нежно докосна брадичката ѝ и повдигна главата ѝ.

Червена следа от удар отстрани на лицето ѝ. Подута буза. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Тя сведе глава, облегна я на гърдите му и го прегърна силно, без да продума, но Пол усети как тялото ѝ се тресе от ридания. Погали я по косата и огледа кухнята. Тук всичко си беше на мястото. Освен пакета с лед върху плота и мобилния на Марая до него.