Стив Кавана - Фантом

— Ами ако този не е бил с ръкавици? Не е ли редно поне да опитате? — настоя Пол.

Мустаците на шериф Доул потрепнаха само веднъж, преди да отговори:

— Може би този път ще го направя. Утре ще изпратя някой заместник-шериф. Сигурен ли сте, че нищо не липсва?

— Утре ще проверя отново, но съм почти сигурен.

— Добре тогава. Малко по-късно ще изпратя кола да намине и да се увери, че всичко е наред. Няма да ви притесняваме. Тогава ще запишем и показанията. Е, пожелавам ви приятна вечер.

С тези думи шерифът докосна шапката си за поздрав, а Пол го изпрати до вратата, затвори и заключи. Въздъхна с облекчение, щом чу колата да потегля. Обърна се и видя, че Марая стои в основата на стълбите и го наблюдава.

— Всичко е наред, скъпа. Вече съм у дома. Легни да поспиш, а аз ще остана буден. Онзи нещастник едва ли е толкова глупав, че да се върне, но ако го направи, ще го чакам.

Марая не отговори. Просто стоеше и се взираше в Пол. С отпуснати край тялото ръце и напълно неподвижно тяло. Неспособен да издържи на погледа ѝ, Пол забоде очи в пода, после се обърна и се върна в кабинета си.

Опита се да си спомни какво е оставил в чекмеджето. Затвори очи и се помъчи да се сети дали е носил вкъщи нещо друго освен едно-две банкови извлечения, преди да постави сейф в офиса си край яхтеното пристанище. Дали ги беше занесъл там? Не беше сигурен.

От години внимаваше. Никакво прахосническо харчене. Е, поне да не е разход, който не може да укрие в данъчната си декларация. Взе колата на лизинг и плащаше вноските през фалшивата си служебна сметка, а яхтата купи без документи. И двете бяха скъпи, но не бяха играчки на милионер — някои от собствениците на вили край Порт Лоунли имаха в гаража си или на яхтеното пристанище къде-къде по-скъпи придобивки. Пол не се набиваше на очи. Държеше главата си наведена, а устата си — затворена.

И въпреки това беше разкрит.

Старо познато усещане изпълзя на повърхността. Усети как плъзва по тялото му, как го завладява. Изпоти се, езикът му пресъхна, раменете му се прегърбиха, а пръстите му се свиха в треперещи юмруци.

Страхът се бе върнал.

Пол извади мобилния си, започна да пише имейл, но после спря. Изтри черновата. Още не се налагаше да я замесва. Ами ако точно тя го беше предала? Не. Излишно се паникьосваше. Не разсъждаваше трезво. Тя не би могла да предприеме нищо по това време. Ако ѝ изпратеше имейл, сигурно щеше да му се обади, а Марая беше горе. Можеше да чуе.

Пол поклати глава. Допускаше страхът да го управлява. Единственият му избор беше да чака и да види как ще се развият нещата. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде готов. Извади от лавицата том от събраните съчинения на Дикенс и бръкна в пролуката. Още си беше там. Недокоснат. Подръка в случай на нужда.

„Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.

Докато излизаше от алеята пред къщата на семейство Купър, шериф Доул посегна към микрофона на радиостанцията си и натисна копчето два пъти.

— Хайде, връщай се, Ейбрахам. Залови ли нарушителите? — попита гласът на диспечерката.

— Когато пристигнах, отдавна вече се бяха омели, Сю — отговори той.

Сю и двамата щатни заместник-шерифи бяха другите служители на управлението в Порт Лоунли. Бяха добре обезпечени финансово за градче без почти никаква престъпност. Богатите, които финансираха града през туристическия сезон, държаха да бъдат защитени. Не искаха местните да им драскат фераритата или да им опикават розите. Затова допълваха бюджета на силите на реда, като организираха мероприятия за набиране на средства, където едно ястие струваше сто долара, разпродажби на печива и барбекюта. И парите се трупаха по-бързо, отколкото шерифът успяваше да ги похарчи.

Сю работеше с Дойл почти двайсет години. Беше умна, не търпеше глупости и макар да не беше ченге, благодарение на нея в Порт Лоунли имаше толкова висок брой разкрити престъпления. Това отчасти се дължеше на острия ѝ ум и на факта че познаваше почти всеки в града и не пропускаше нито една клюка.

— Как е милата женица? — попита Сю. — По телефона звучеше много изплашена.

— Сдобила се е със синина. Сигурно ще се подуе, но ще се оправи — отговори шериф Доул.

— Какво се е случило? — попита Сю.

— Твърди, че чула шум като от счупено стъкло в кабинета. Когато отключила вратата, заварила мъж с маска, клекнал зад бюрото на съпруга ѝ. Погнал я и я ударил веднъж на път към входната врата.

— Как е влязъл в кабинета? — попита Сю.

Мустаците на Доул потрепнаха.