Стив Кавана - Фантом

Пък и Марая нямаше моралното право. Разкритието бе резултат от нахлуването ѝ в неговото лично пространство. Буквално с взлом. Той ожесточено бранеше уединението на кабинета си. Е, тя вече знаеше защо. Но нямаше уместен начин да му постави въпроса ребром. Нищо не можеше да наклони везните в нейна полза. Ами ако решеше да се разведе с нея, задето е тършувала в бюрото му? Щеше ли тя да има право да използва тези документи в съда по време на развода, след като ги беше откраднала, формално погледнато?

Марая разтри слепоочията си, докато завиваха по алеята за къщата.

— Наистина ли мислиш, че е той? Че Пол е Джей О. Льобо? — попита Дарил.

— Чете много. Детективски романи, кримки, такива неща. Не знам, като че ли е възможно. Защото със сигурност не печели милиони с маркетинг.

Марая се помъчи да разсъждава трезво. Бюрото беше съществен проблем. Дали щеше да успее да го поправи? А после да занесе банковото извлечение на адвокат, за да се опита да го използва срещу мъжа си.

Със сигурност не беше в състояние да чака повече. Пол щеше да отсъства още два дни. Беше ли по силите ѝ да си трае дори още една-единствена нощ? Тайната щеше да я гложди всяка секунда, докато не се изправеше срещу него.

Само при мисълта за сблъсъка сърцето ѝ затуптя по-бързо и по устната ѝ изби пот.

Би трябвало да има друг начин.

Марая слезе от колата, затвори вратата зад себе си и се запъти към къщата. Стъпките на Дарил захрущяха по чакъла, когато я последва. Тя отключи входната врата и отиде право в кабинета.

Искаше да прегледа и другите документи от онова чекмедже. Завари ги на пода и отново ги прехвърли. Трудно ѝ беше да разгадае бележките и разните листчета, но после най-отгоре на един лист забеляза няколко думи, които я накараха да ги разгледа по-отблизо.

Бележки за Неозаглавена книга 6. Сюжет ала Хичкок. Жена вижда вероятно убийство през прозореца на апартамент, докато чака на светофар. Не. Правено е. Тема?

Имаше още подобни бележки на други листове, засягащи мотивацията на героите, фабулата, хронологията на събитията. Марая остави тези листове от едната страна и се зае с изрезките от вестници. Някои бяха относително нови, други бяха стари и пожълтели. Бяха от „Ню Йорк Таймс“, от „Гардиън“, от „Ню Йоркър“, „Тайм“. И всички имаха сходно заглавие или тема.

Кой е Джей О. Льобо?

Застанал зад нея, Дарил четеше през рамото ѝ.

— Той е, нали? — попита. — Боже господи! Прав бях, Марая, Пол е. Това е огромна…

Марая се изправи бързо и го сряза:

— Нито дума на никого. Не бива да се разчува. Обещай ми.

Предупреждението ѝ го накара да се овладее, върна го в реалността. Дарил беше като десетгодишно хлапе на Бъдни вечер. Имаше опасност да стане жертва на вълнението си.

— Можем да използваме това. Да го направим своя път за бягство. Може да бъдем заедно — каза тя.

Вече наистина имаше шанс за по-добър живот. За живота, за който отчаяно копнееше. Просто трябваше да измисли как най-умно да използва лъжата му срещу самия него.

И да намери обяснение за случилото се с чекмеджето. Дори да го поправеше, той щеше да забележи. Пол забелязваше всякакви дреболии. Марая се поколеба, загледана в счупеното чекмедже. Проблемът беше сериозен. Тя не искаше той да разбира, че е тършувала в кабинета му и е видяла документите. Не и докато не измислеше как да се възползва от положението.

На какво ли беше способен Пол, ако тя му потърсеше обяснение? Позамисли се и прецени, че с оглед на наученото през последните няколко часа явно изобщо не познаваше съпруга си. Той би могъл да я напусне, като вземе и парите със себе си, и повече никога да не го види. Беше способен да изчезне. Вече наполовина го беше постигнал. Тя изобщо не познаваше този мъж, който я зарязваше сама със седмици. Студеният му поглед, мрачните настроения. А ето го Дарил — открит, влюбен и всеотдаен към нея, както и тя към него.

Независимо какво още осъзна, Марая знаеше прекрасно, че не може да се конфронтира с Пол по телефона. Не можеше и да мълчи обаче. Негодуванието и гневът от предателството му я връхлетяха едновременно.

Излезе от кабинета, прекоси кухнята и отиде на верандата. Зарея поглед над дюните към морето. Вятърът се беше усилил и прибоят се пенеше. На плажа нямаше никого. Небето беше започнало да притъмнява. Черен облак, натежал от дъжд, се задаваше откъм брега. Чу стъпките на Дарил по верандата още преди той да завие зад къщата.

Не му обърна внимание. Не откъсна поглед от хоризонта и в този миг осъзна точно как ще реагира.