Стив Кавана - Фантом

Шериф Доул затръшна вратата и погледна над капака към жената, която го придружаваше. И тя беше с полицейска униформа. Имаше остра черна коса, подстригана късо в леко небрежна, но стилна прическа. Беше по-висока от него, но това не бе трудно. Пол, който беше малко над един и осемдесет, се извисяваше над шерифа предишната вечер. И шерифът, и жената носеха авиаторски тъмни очила. Откъснаха очи един от друг и се заеха да оглеждат околността.

— Уплашихме ли ви? — попита Доул.

Пол промърмори едно „не“ и пъхна плика в задния джоб на джинсите си.

— Реших, че се уплашихте, след като се снижихте така — отбеляза шериф Доул.

Пол се овладя достатъчно, за да отговори сносно, и си помисли, че е най-добре да изясни нещата.

— Не, не, просто се стреснах. Приклекнах още преди да видя колата ви. Заради шума. Нервите ми още са разклатени след снощи.

— Аха — промърмори Доул.

Жената мина покрай него, зави и влезе в къщата през отворената входна врата, без да отрони нито дума.

— Всичко наред ли е? — попита Пол.

— Разбира се — увери го Доул и застана до мазератито. — Това е заместник-шериф Блох. Ще огледа онзи прозорец. Съпругата ви вкъщи ли е?

— Не, излезе.

— Така си и помислих, като не видях колата ѝ. На пазар ли?

— Сигурно. Ами да влезем вътре…

— Не, Блох ще се оправи за няколко минути. Просто формалност. Нали нямате нищо против да уточним някои подробности?

Той извади бележник и химикалка от калъфа на колана си. Отвори бележника на празна страница и се приготви да пише.

Пол му продиктува пълното си име и датата на раждане. Доул си записа всеки отговор бавно и внимателно с плавен и четлив почерк.

— Къде бяхте снощи, когато ви се обади съпругата ви?

— Тъкмо бях прибрал яхтата на пристанището — отговори Пол.

Не искаше никой да разбира за апартамента, защото информацията можеше да стигне до Марая.

Доул вдигна очи от бележките си, устните му се раздалечиха в левия ъгъл на устата и отдолу се показаха лъскави протези. Дори през авиаторските очила си личеше, че Доул трудно успява да го гледа в очите. Слънцето светеше над лявото рамо на Пол, право в лицето на шерифа. Виждаше се отражението му в тъмните стъкла.

— Как казахте, че е името на яхтата ви? — попита Доул.

— Не съм сигурен, че съм го споменавал, но няма значение. Казва се… „Кларънс“ — отговори Пол със запъване.

— По кое време?

Пол направи крачка назад, за да засенчи лицето на шерифа.

— Какво точно питате? По кое време се върнах или по кое време ми се обади Марая?

Може и да се дължеше на светлината, но на Пол му се стори, че единият мустак на Доул потрепна. И макар че Пол зададе въпрос, вместо да даде отговор, Доул си записа всяка негова дума.

— И двете — уточни Доул.

Изтри уста с опакото на дланта си и отново опря химикалката в листа, готов да запише отговора му.

— Не знам точно. Може би около минута преди да ми звънне Марая.

— У вас ли е телефонът ви?

— Да — отговори Пол, преди да му хрумне по-подходящ отговор.

Бръкна в предния си джоб за телефона, поколеба се дали е умен ход, после прецени, че няма избор, извади го и го размаха пред Доул.

— Дайте да си отбележа обаждането и да си запиша номера ви — каза Доул.

Пол намери обаждането в списъка и го показа на Доул, който си записа.

— А кой е номерът ви? — попита той.

Пол му го каза.

— Огледахте ли добре къщата? Липсва ли нещо? — попита Доул.

— Огледах, разбира се. Доколкото мога да преценя, нищо не е откраднато.

Шерифът записа отговора му, прибра бележника и попита:

— Господин Купър, сещате ли за някой, който би искал да навреди на вас или на съпругата ви?

— Не. Струва ми се, че и снощи ме попитахте.

— Така е, но може би тогава не сте разсъждавали трезво.

— Отговорът ми все още е „не“ — каза Пол и скръсти ръце.

— Аха. А да сте забелязали нещо необичайно напоследък? Коли, паркирани на улицата? Нов редовен посетител на плажа?

Пол имаше чувството, че пликът ще прогори дупка в задния джоб на джинсите му. Позамисли се, преди да отговори:

— Не бих казал.

Чуха се твърди подметки, които приближаваха по чакъла зад гърба на Пол, и той се обърна. Заместник- шериф Блох бе излязла от къщата. Подмина мълчаливо Пол и седна в полицейската кола.

— Е, изглежда, засега приключихме — отбеляза шерифът и наклони химикалката си към Пол.

Обикновено хората в Порт Лоунли не бяха разговорливи. Казваха каквото имаха да казват и млъкваха. Затова не беше никак чудно, че шериф Доул се качи в колата си, излезе на заден от алеята и се отправи на изток, обратно към града.