Стив Бери - Венецианското предателство

Тълпата изригна в овации.

Зовастина внимателно следеше изражението на хората и остана доволна от реакцията им. Обичаше да е сред множеството, да усеща обичта на хората. Сдобиването с власт е едно, но задържането й — нещо съвсем различно.

А тя беше твърдо решена да я задържи.

— Драги сънародници! — продължи речта си тя. — Трябва да знаете, че можем да постигнем всичко, което пожелаем истински. Спомняте ли си как светът не вярваше в нашето обединение? Спомняте ли си колко много специалисти твърдяха, че Федерацията ни ще стане жертва на гражданска война и ще се разпадне? Ами другите, които бяха убедени, че не сме в състояние да се управляваме? Но ние вече два пъти проведохме общи избори. Свободни и открити, с участието на много кандидати. Никой не може да ни обвини в манипулации! — Понижи глас и отчетливо добави: — Нашата конституция гарантира човешките права, гарантира личната, политическата и интелектуалната свобода.

Изпитваше огромно удоволствие от момента. Официалното откриване на възстановения остров Возрождение със сигурност беше събитие, което заслужаваше личното й присъствие. Речта й се предаваше на живо от федералната телевизия и от още три нови независими телевизионни канала, лиценз за които имаха членове на Венецианската лига. Собствениците на новите канали й бяха обещали контрол върху предаванията като приятелски жест, какъвто проявяваха към всички свои членове. И тя беше доволна от присъствието им тук. Едва ли някой можеше да я обвини в контрол над медиите, когато нещата отвън изглеждаха другояче.

Тя извърна поглед към възстановения град с неговите сгради от тухли и камък. Кантубек отново щеше да бъде населен. По сведения на вътрешното министерство вече десет хиляди души бяха подали молби за получаване на безплатни парцели на острова — още едно доказателство за доверието в нея. Ако подобно доверие не съществуваше, едва ли толкова много хора щяха да проявят желание да живеят на място, където само допреди двайсет години не растеше дори трева.

— Стабилността е в основата на всичко! — извика тя.

Това беше ключовата фраза, която използваше вече петнайсет години.

— Днес ние възраждаме острова в името на народа на Централноазиатската федерация. Нека родината ни пребъде във вековете!

Приключила с речта, Зовастина слезе от подиума под бурните овации на тълпата. Трима охранители бързо я заобиколиха и разчистиха пътя. Хеликоптерът я чакаше, също като самолета, който щеше да я отведе на запад, към далечната Венеция. Там, където щеше да получи отговор на много въпроси.

Венеция, Италия, 14:15 ч.

Малоун стоеше изправен до Касиопея, която насочваше моторницата към лагуната. Само преди час бяха пристигнали на летище „Марко Поло“ с директен полет от Копенхаген. Той често посещаваше Венеция, изпълнявайки различни задачи по проекта „Магелан“. Територията му беше добре позната — просторна и изолирана, но с компактен център, дълъг около три и широк километър и половина, мъдро построен по начин, който векове наред бе държал останалия свят на почетно разстояние.

Носът на моторницата беше насочен на североизток, в обратна посока на центъра. Движеха се към Торчело, едно от многобройните островчета, пръснати из лагуната на Венеция, разположено близо до прочутия със стъклото си Мурано.

Наеха моторницата близо до летището. Тя беше от дърво, с две покрити кабини в предната и задната част. Ниският и строен корпус се плъзгаше без усилие по зеленикавите вълни, тласкан от два мощни извънбордови двигателя, които оставяха пенеста зеленикава бразда зад себе си.

По време на закуската Касиопея му разказа за последния слонски медальон. Заедно с Торвалдсен бяха направили груба карта на кражбите в Европа и бяха забелязали, че декадрахмите във Венеция и Самарканд оставаха извън нея. Затова бяха стигнали до заключението, че следващото посегателство ще бъде именно в Копенхаген. След четвъртата кражба от частна колекция във Франция три седмици по-рано те се бяха въоръжили с търпение и чакаха.

— Нарочно са оставили венецианския медальон за накрая — повиши глас Касиопея, опитвайки се да надвика грохота на моторите. Изчака да се разминат с един от водните „автобуси“ и добави: — Предполагам, че искаш да разбереш защо…

— Да, бих желал — кимна той.

— Или смяташе, че Александър Велики лежи в гробницата на свети Марко.

Интересно, но доста абсурдно мнение. Всъщност пълна глупост.