Николя Бёгле - Пациент 488

Сара и Кристофър побързаха да си купят билети и установиха с облекчение, че на всеки десет минути тръгва влак за Оксфорд. Щяха да пристигнат в университетския град към обяд. Джоана и Хоткинс незабележимо заеха местата си в другия край на вагона. Целта им бе да обезвредят Кристофър и Сара, преди да се качат на самолета за остров Възнесение. А единственото място, където можеха да действат незабелязано, бе междуселищният път, дълъг едва пет километра, между магистрала А40 и първите къщи на Брайз Нортън.

В Оксфорд изгубиха цял час да намерят мястото, откъдето трябваше да наемат кола. Клиентите бяха много, а персоналът — недостатъчен. Към 1 часа и 15 минути, след като бяха пътували около десетина минути по магистрала А40, която приличаше на второстепенно френско шосе, движението се забави и накрая напълно спря. В началото двамата помислиха, че става въпрос за обикновено забавяне, но задръстването обезпокояващо блокира всички превозни средства. Далеч напред над магистралата се издигаше черен пушек. Шофьорите започнаха да излизат от колите си, за да разберат какво става, и накрая научиха, че цистерна се е обърнала в стремежа си да избегне някакво животно. В момента лежала насред пътя и блокирала движението. С други думи, щели да постоят там доста време. Още повече че покрай шосето имало храсти и дървета, които пречели колите да обърнат и да минат по друг път. Сара и Кристофър изчислиха, че ако вървят пеша, ще им трябват приблизително шест часа, за да стигнат до военното летище в Брайз Нортън. И то при условие че не спират никъде и се придвижват с темпо, на което бе способна само Сара. С други думи, шансовете им да стигнат до летището бяха нищожни, почти нулеви. Като видяха, че на помощ идва хеликоптер, решиха да изчакат. Може би до час пътят щеше да бъде разчистен. Под сивото небе светлината ставаше все по-слаба, въпреки че бе едва 2 часът следобед.

— Никога няма да пристигнем! — възкликна Кристофър. — Висим тук вече час и половина!

— Имаме още време…

Кристофър се бе вторачил в хеликоптера, който маневрираше на километър пред тях в опити да изправи излязлата от строя цистерна.

— Дори да успеем да откраднем хеликоптера — заяви Сара, отгатвайки налудничавите мисли на Кристофър, — как си представяш да слезем насред полето до военната база, без никой да ни забележи, и да се качим безпрепятствено в самолета, все едно че нищо не е било. Без полицията или армията да ни заловят?

— Знам, че изглежда абсурдно — призна Кристофър, — но какво ще правим, ако останем заклещени тук още час?

— Този въпрос вече не е на дневен ред. Придвижваме се.

Полицията действително бе успяла да възстанови движението в средата между двете платна и редицата коли започна да се движи. Кристофър толкова бързаше да потегли, че удари бронята на волвото пред тях. От него изскочи плешив мъж и започна да ругае Кристофър. А зад тях други напълно изгубили търпение пътници надуваха клаксоните. Кристофър взе да ругае на свой ред.

— Аз ще карам — реши Сара и без да чака Кристофър да отговори, слезе от колата и зае мястото му.

Зад тях, на една кола разстояние, бяха Джоана и Хоткинс. Прекалено нетърпелив да пристъпи към действие, бившият морски пехотинец отвори вратата на колата си и се приготви да слезе, от страх че мишените им ще изчезнат. С периферното си зрение Сара го забеляза, но си каза, че сигурно е някой изгубил търпение шофьор. Седна зад волана и настигна редицата коли пред тях. След час излязоха от А40 и поеха по отклонението за Брайз Нортън. Минаха по мост над магистралата и поеха по очукан и тесен междуселски път, който криволичеше между горички и поля. Сара включи фаровете. Все още не се бе стъмнило, но здрачът затрудняваше видимостта в този участък от пътя без осветление и с дървета от двете страни.

— Мисля, че имаме проблем — прошепна Сара.

— Какво?!

— Колата зад нас бе в задръстването на една кола разстояние. И единствено тя се отклони за Брайз Нортън…

— Може би и те отиват към летището.

— Мъжът, който кара колата, реагира доста странно, когато слязох, за да се преместя на шофьорското място.

Сара бе нащрек и предпазливо поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Ето защо не бе особено изненадана, когато колата грубо се залепи за тях. Натисна газта и скоростта принуди Кристофър да се залепи за седалката.

— Дръж се здраво! — заповяда тя.

Двете коли се докосваха при скорост 110 километра в час, а в този участък имаше ограничение 70 километра. Най-малкото невнимание щеше да предизвика падане в канавката с фатален изход. Джоана се опита да пресече пътя на Сара, но Сара успя да запази малката си преднина. Предоставяйки цялата си мощ, моторът почти виеше.