Николя Бёгле - Пациент 488

Въздъхна и обърна глава към отраженията в стъклото на вагона. Даде си сметка, че вероятно и Сара се сблъскваше с границите, очертани от своя начин на приемане на света.

Марк Дейвисбъри обичаше спокойствието на малката църквичка "Сейнт Пол" в градчето. Всъщност в този малък дървен параклис се чувстваше най-близо до Създателя. Коленичил, с ръце върху банката за молитва, той се молеше, когато чу зад гърба си детски глас.

В църквата току-що бе влязло момиченце с кестенява коса, най-много на пет години, което баща му водеше за ръка. То се оглеждаше с широко отворени очи. Бащата коленичи и накара детето да направи същото. Момиченцето се подчини и се вгледа в статуята на разпънатия Христос над олтара.

— Татко, защо Исус е толкова тъжен и е прикован към кръст?

Бащата смръщи вежди, очевидно хванат натясно от въпроса на дъщеря си. Марк Дейвисбъри наостри уши. Бе любопитен какво ще отговори бащата.

— Ами… защото страда, за да изкупи греховете на хората.

— А ще умре ли?

— Ами… да.

— Тогава сигурно много го боли и се страхува?

— Не, защото знае, че ще възкръсне.

— Какво значи "ще възкръсне"?

— Значи, че ще се завърне жив, след като е умрял.

Малкото момиченце се замисли дълбоко, сякаш в момента думите на баща му си прокарваха път до мозъка му.

— А аз ще възкръсна ли, като умра?

— Разбира се, че ще възкръснеш, защото вярваш в Бога.

— А ако човек не вярва в Бога, умира наистина и не възкръсва, така ли?

— Ами… не, не възкръсва…

— И къде отива?

— Никъде. Престава да съществува. Само вярата осигурява вечен живот. А сега се моли и поискай прошка за всички глупости, които си направила…

— Ами ако не се моля? Какво ще стори Бог?

— Ще те накаже и няма да ти позволи вечен живот. Няма да бъдеш нищо след смъртта си. Ей така… Хоп! И изчезваш завинаги.

— Това не е хубаво. Плаши ме този Господ…

— Ами ти какво си мислиш, дъще? Че можеш да имаш всичко, без да дадеш нищо?

Момиченцето въздъхна и впери очи в земята, като подражаваше на разкаянието на вглъбения в молитвата си баща.

Дейвисбъри излезе от църквата успокоен, че някои родители все още се стремят да държат децата си в правия път.

Качи се в колата си, за да измине километъра, който го делеше от входа на мината.

Допотопната машинария размотаваше въжето под съпровода на ужасни металически скърцания. Марк Дейвисбъри никога не бе харесвал този осемдесетгодишен асансьор, който го смъкваше на повече от седемстотин метра под земята. За щастие в този късен час групите посетители отдавна си бяха отишли и той можеше да го използва сам.

През деня туристите бързаха да посетят тунелите на "Судан Андърграунд Майн Стейт Парк" — най-старата и най-дълбока мина за добив на желязна руда в Минесота, разположена в недрата на жълто-кафявите скали в окръг Сейнт Луис. Сложили на главите си задължителните жълти каски, те смутени, но и очаровани откриваха лабиринта от галерии, издълбани преди повече от сто години от мъже, които в по-голямата си част бяха заплатили за това с живота си. Излизаха от посещението с чувството, че са изживели миг, достъпен за малцина привилегировани. Развълнувани, че са участвали в забравен период от американската история, и щастливи, че са отново на чист въздух. Само че не знаеха покрай какво бяха минали по време на посещението си…

Асансьорът забави движението си и Дейвисбъри, прозявайки се, сложи каската на главата си. Започваше да се уморява. Денят му бе започнал в 5 часа сутринта, а вече бе почти 23 часът. Разумно бе да си почине, но за нищо на света не би изпуснал пускането на новия модул, за който бяха изхарчени петдесет и шест милиона долара — смешна инвестиция предвид факта в какво щеше да се превърне най-главозамайващото откритие, направено от човечеството. Асансьорът спря с глух шум. Металната врата се плъзна и мощен прожектор, монтиран в самата скала, заслепи бизнесмена. В контражур се открои силуетът на един служител.

— Добър вечер, господине — каза той и гласът му отекна под скалистия свод.

Марк Дейвисбъри му отговори с леко кимване и вдигна яката на сакото си. Мина покрай табелата, която поздравяваше посетителите, че са оцелели при слизане под земята на дълбочина, един път и половина по-голяма от височината на Емпайър Стейт Билдинг. После се настани в една от вагонетките на малкото влакче. Служителят подкара композицията, която се разклати върху разкривените релси. В продължение на десетина минути те се движеха по маршрута за туристи, осветен от мощни прожектори и осеян с обяснителни табели и възстановки на сцени, където манекени с почернени лица чукаха по скалата с кирки, а други бутаха вагонетка, натоварена с хематит [30] Минерал със сив цвят, съдържащ железен окис. — Бел. прев. . После стана по-студено, светлината от туристическия сегмент на тунела изчезна и настана мрак.