Николя Бёгле - Пациент 488

Започна да попълва формуляра за резервация само в едната посока — до Лондон в осем часа сутринта. Само че бе прекалено нервен и пръстите му не улучваха необходимите знаци. Като го видя, че губи търпение, Сара реши да му помогне.

— Остави. Аз ще го направя. Почини си или няма да издържиш.

— Да, но ще загубим още двайсет и четири часа, а всяка минута е от значение!

— Когато утре се качим във влака, ще имаме още двайсет и осем часа. Ще сме си починали и ще мислим по-добре. Иди си легни.

— Я почакай! Отиваме в Лондон, ами после? Как ще стигнем до този остров?

— Остави аз да се занимавам с това. Става ли?

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Как издържаш? — попита той, докато се изтягаше на леглото.

Сара се канеше да му отговори, че издържа за сметка на нервите си, но това бе последното нещо, което би го успокоило.

— Такава ми е професията.

Кристофър бе толкова изтощен, че се задоволи с този слаб аргумент, за да успокои съвестта си. Нагласи алармата на телефона си за шест часа сутринта, изпъна свитото си тяло, подпря глава на възглавницата и затвори очи.

Сара се осведоми за полетите до остров Възнесение. Всички самолети излитаха от градчето Брайз Нортън — на около два часа път от Лондон. Но истинският проблем бе, че не бе достатъчен паспорт. Визата бе задължителна за всеки, който искаше да отиде на острова. Така че тя нямаше избор. Налагаше се да излъже приятел.

Излезе от стаята и от коридора на хотела се обади на Стефен Карлстрьом.

Той вдигна само след две позвънявания.

— Сара! Къде си?

— Слушай, сложно е. Наистина е сложно…

Стефен въздъхна дълбоко и Сара си представи как се отпуска върху облегалката на креслото си.

— По гласа ти познавам, че ще ме караш да правя нещо, което няма да искам. Така че като начало ще ми кажеш всичко каквото знаеш.

Сара се съгласи. Очакваше реакцията му и бе подготвила отговора си. Разказа на Стефен малко по-различна версия за хода на разследването, за да не се разтревожи и да ѝ заповяда да се върне веднага. А след това да повери случая на по-голям екип. Не му каза за мъртъвците и за отвличането на Симон. Представи Кристофър като син на Натаниел Евънс, единственият способен да ѝ каже къде се намира базата за експерименти на баща му на остров Възнесение. Откъдето идвала и необходимостта да отиде с нея. И за да мотивира Стефен да ѝ помогне, Сара намекна за огромната полза, която норвежката полиция можеше да извлече от разрешаването на този случай в международен мащаб.

— И ти смяташ да идеш на онзи остров с този човек?

— Да.

— Сара, не мога да поръчителствам за подобна солова операция. Вече не сме в специалните части. Връщаш се в Осло. Ще поверим операцията на екип и ще я ръководим заедно.

— Стефен, трябва да доведа разследването докрай.

— Сара, това са глупости! Оставих те на спокойствие досега, но не само че ми казваш едва половината истина за случилото се, но и се каниш да се втурнеш в нещо налудничаво. Това е заповед: връщаш се, ако искаш, и с човека ти, но се връщаш и ще работим съвместно с френските власти… Ще ръководим разследването според правилата!

— Ерик ми изневери и ме напусна в нощта, когато ме повикаха да отида в "Гаустад". Ако ме спреш сега, няма да се възстановя никога. Не и този път…

Стефен държеше телефона с полуотворена уста. Завладяха го противоречиви чувства. Някъде дълбоко в себе си винаги се бе надявал бракът между Сара и Ерик да не потръгне, за да има надежда тя да устрои живота си с него. Но сега, като чуваше прекършения ѝ глас, усети единствено страданието на жената, за която винаги бе готов да изложи на риск собствения си живот. Това бе жената, която го бе обичала в продължение на няколко месеца и която освен това му бе спасила живота по време на една мисия в Афганистан. Знаеше колко е крехка, но и колко силна воля притежава.

Сара избърса набързо сълзата, която не бе могла да сдържи.

— Стефен, довери ми се.

— Имам ти доверие, Сара, но твой дълг е да се пазиш!

— Не разбираш ли?! Не разбираш ли, че ако ме изтеглиш от този случай, ще рухна! Това е единственото нещо, което ми помага да не потъна в бездната, Стефен! Това е единствената сламка, за която се държа!

— Уморена си, Сара! Знаеш, че като си починеш, ще видиш нещата по друг начин…

— Не го казвай пак! Не ми повтаряй техните фрази!

— Какви фрази?

— Знаеш много добре. Предпочитам да пукна, отколкото да се върна в психиатричната клиника! А ако се върна в Осло дори само за няколко дни и ми залепиш екип, знам, че ще се срина… и че ще се върна там. Само че този път няма да успея да изплувам.