Николя Бёгле - Пациент 488

— Не, остров Уейк е малък атол, съвсем плосък, същото е и с Маршаловите острови. Така че можем да елиминираме още два острова.

— Да, при условие че снимката е направена там. Но не виждам защо ще пази снимка, правена другаде, като се има предвид, че годините на изследванията са били най-важните в живота му. Така че ще следваме тази хипотеза. Остават ни четири острова. Що се отнася до останалото, нещо изпускаме. Нещо, което е под носа ни! Номер 488 например! Може да е свързан с някакво географско разположение или да е код на някой остров? Да, може би е така! — обнадежди се той. — Защо не се сетихме по-рано?!

— В документа, който ни изпрати Норберт, има много цифри за всяка от американските бази — отговори Сара.

— Какви например?

— Ами колко е площта, колко военни има там, такива неща.

— Покажи ми ги!

Два чифта очи пробягаха с бясна скорост редовете и колоните цифри, като отделяха статистическите данни за останалите в техния списък четири острова. А навън слънцето вече залязваше и им напомняше за неизбежния срок, който им бе определил Лазар. Кристофър вдигна глава.

— Не, няма нищо. Прибавих и географските координати, обърнах имената на островите в числа и нищо не отговаря поне приблизително на числото 488.

Сара бе стигнала до същия извод. Тази следа не ги водеше никъде.

— А времето минава — прошепна Кристофър, когато установи, че стаята бе почти потънала в мрак.

Вече бе изтекъл един цял ден, а те не бяха открили нищо, което можеше да спаси Симон.

— Никога няма да успеем — каза той. — Може би трябва да повикам полицията, да им разкажа всичко… и… и…

— Почакай — прекъсна го Сара и извади от джоба си една снимка с графитите от стаята на Пациент 488.

— Какво? — попита я Кристофър.

— Пациентът 488 от "Гаустад" е прекарал най-малко две години на този остров. Може графитите му да са нещо като спомен, начин да отбележи къде е бил или да опише острова, където са го държали като пленник — предположи тя, като посочи трите повтарящи се до безкрай символи по стените на стаята му.

— Искаш да кажеш дърво, риба и… огън. Тези три неща му напомнят за острова, където е изтърпял експериментите?

— Може би това е значението им… Схематично описание на мястото, където са го държали насила, символи на острова…

Кристофър смръщи вежди. Идеята ѝ бе добра, но се сблъскваше с един проблем.

— Ако опитните зайчета са знаели къде се намира островът или името му, то Лазар отдавна щеше да го е открил. Не, опитните зайчета със сигурност не са знаели нищо за мястото, където са били затворени. Те дори не са знаели, че се намират на остров. На погрешен път сме.

Сара трябваше да признае провала на хипотезата си. Кристофър седна на ръба на леглото и докосна с пръсти раната на челото си.

— Ще я инфектираш — предупреди го Сара. — Под ноктите ти все още има пръст.

Кристофър свали ръката си от челото и на Сара ѝ се стори, че я движи доста бавно.

— Забравихме нещо — каза внезапно Сара.

— Какво?

— Първия признак. Това е нещото, което изпуснахме…

— Но за какво говориш? Какъв признак?

Сара не му отговори, а грабна телефона си и този път се обади на друг помощник, който щеше да е очарован да ѝ направи услуга.

Седнал зад ъгловото си бюро на дванадесетия етаж в най-високия небостъргач на Пета улица в Минеаполис, Марк Дейвисбъри почти бе приключил с диктуването на нарежданията на асистента си.

— Последно. Проверете дали двестате хиляди долара са преведени по офшорната сметка на Джоана, преди да се видя с нея. Тя няма да се задоволи с обещания. Визите ще дадете на нея.

— Ще го направя, господине. Само че…

— Искате да знаете кои са Джоана и Хоткинс, нали?

— Не от любопитство. Само че колкото повече неща знам, толкова по-лесно ще се нагаждам към желанията им. Още повече че ми изглеждат доста особени…

Бизнесменът завъртя коженото си кресло към грамадния прозорец, който до този момент бе зад гърба му, и започна да съзерцава събуждащия се в краката му град.

— Да, те наистина са особени. Работех от пет години в ЦРУ, когато Джоана изкара най-добър успех на приемните изпити. Веднага си дадох сметка, че освен знания, тя притежаваше и друго. Нещо повече от останалите. Желание да успее, да бъде над всички. Включих я в моите екипи и се сближих с нея. Научих как е загубила родителите си по време на обир. Била едва на седемнадесет години. Нещата се объркали и тя ужасно се упрекваше, че не е могла да ги защити. Изслушвах я и я окуражавах, коригирах поведението ѝ, с една дума — заместих баща ѝ. Заедно получихме добри резултати — Джоана на терена, а аз — в управлението. Чакаше я бляскаво бъдеще, но един ден тя, ако мога да се изразя така, показа другото си лице. Уби напълно хладнокръвно един тип, който се бе предал. Когато я попитах защо го е направила, ми отговори, че това било по-силно от нея.