Николя Бёгле - Пациент 488

— Прекрасно ме чу, Хоткинс! Тръгваме! Очакваното ти освобождаване за добро поведение току-що бе потвърдено… Влиза в сила веднага. Налага се да вярваме, че ангелите пазители служат и в ада.

Надзирателят не обърна никакво внимание на татуирания мъж до стената и почука по горното легло с палката си.

— Не се прави на велик, Уилям Хоткинс! — каза раздразнено той. — След десет години затвор би трябвало да имаш желание да излезеш, нали? Дори в полунощ…

Едва тогава завивката на горното легло се раздвижи и изплува лицето на плешив мъж на около четиресет години, чиито черни очи, наподобяващи стъклени топчета, изглеждаха напълно безчувствени. Извади слушалките от ушите си и скочи пъргаво от горното легло. Бе едър и въпреки че нямаше особено развити мускули, излъчваше физическа сила. Взе плейъра си, а също и малка Библия, която държеше под дюшека. После тръгна под недоверчивия поглед на пазачите. Неговият съкилийник изчака решетката да се затвори и чак тогава въздъхна с облекчение.

Хоткинс се наслади на всяка стъпка към изхода. Вървеше бавно, с презрителна усмивка на устните, отправена към останалите затворници, които за първи път се осмеляваха да го погледнат открито.

Връчиха му удостоверението за освобождаване, върнаха му портфейла с 56 долара и 75 цента, връзка ключове, документите му за самоличност, метален кръст с големината на длан и дрехите, които носеше в деня на затварянето му — якето, върху което все още бе пришит отличителният знак от флота. Той се облече, подписа се в регистъра на освободените затворници и излезе на свобода. Като обърна гръб на затвора "Стилуотър", осъзна, че за десет години не се бе променил. Не съжаляваше за убийството, което се бе опитал да извърши, религиозните му убеждения бяха непоклатими както преди, а тялото му, което не бе престанал да тренира през последните години, бе готово за нова битка.

Тръгна по улица "Пикет", осветена от уличните лампи, и вървя по нея, докато стигна до 95-а улица и зачака автобуса. Приближи се младо семейство с бебе в количка. Кърмачето втренчи сините си очи в бившия затворник.

— Тя много ви харесва — заяви гордо майката.

— Разрешава ѝ се — отвърна Хоткинс, преди да се отдалечи.

Изненаданата майка не се задълбочи да анализира необичайния отговор на странния мъж.

Автобусът, почти празен в този час, го отведе до малката църквичка в неговия квартал в северното предградие на Минеаполис. Единствено тя бе отворена ден и нощ, защото свещеникът на енорията бе пожелал Божият дом да бъде постоянно отворен като сърцето на Всевишния. Хоткинс влезе вътре като космонавт, който отново открива кислорода на Земята, след като е бил месеци в космическото пространство. Напълни гърдите си със свежия въздух, примесен с тамян, коленичи, прекръсти се и благодари на Всевишния, че не го е изоставил през всичките години в затвора. Остана почти час в молитва и се закле пред Бог, че ще продължи битката в името Господне. После пое към дома си, който се намираше на два блока разстояние.

Когато най-сетне влезе в малкия си апартамент на шестия етаж в стара сграда, всичко бе на мястото си: креслото му пред телевизора, уредите му за развиване на мускулатурата, снимката с бившата му съпруга, на която двамата бяха прегърнати, и рисунките му на оръжия, поставени в рамки. Носеше се миризма на застоял въздух и се бе натрупал дебел слой прах. Затвори вратата и за първи път, откакто бе излязъл от затвора, се отпусна. Ето защо усети удара с железния прът по бедрото си още по-силно. Падна на едно коляно и получи още един удар в гърба. Щеше да удари с лакът нападателя си, но студеният допир на оръжието върху слепоочието му го разубеди.

— За това, което стори на Гласки — избълва нападателят.

Хоткинс светкавично се завъртя върху коленете си и със смайваща ловкост отблъсна дулото от слепоочието си, измъкна оръжието от ръката на нападателя и натисна спусъка. Чу се изщракване без изстрел.

— Наистина ли вярваш, че ще заредя оръжие, което можеш да ми отнемеш — подхвърли убиецът, изваждайки втори пистолет.

Този път Хоткинс бе твърде далеч, за да може да го обезоръжи. Вдигна ръце, за да спечели време. Ако Божията воля бе да умре сега, така да бъде…

— На колене.

Хоткинс коленичи.

— Шефът искаше да го направим тихо и да го заснемем, за да си пуска видеото всяка вечер — заяви убиецът. — Но ще трябва да съкратим втората част.

Канеше се да натисне спусъка в момента, когато входната врата на апартамента се отвори с трясък. Обърна се, но получи ритник в корема. Жената, която бе нахлула вътре, му нанесе три удара с дръжката на пистолета по ухото, които го парализираха, счупи му носа, а после го хвана за косите и заудря главата му в стената. Когато той се превърна в безжизнена парцалена кукла, го пусна на земята, изправи се и затвори вратата на апартамента.