Николя Бёгле - Пациент 488

— По дяволите! — прошепна Кристофър.

— Какво?

— Не мога да се съсредоточа… Мисля само за Симон. Къде е, как се отнасят с него, за какво мисли, дали плаче, дали…

Неспособен да завърши изречението си, той сложи ръка върху стомаха си, защото безпокойството отново бе образувало топка там.

Сара седна до него.

— Кристофър, ще ти го кажа само веднъж, защото не е лесно човек да го чуе и разбере. Най-добрият начин да спасиш Симон е да не мислиш за него. Нито за миг. А най-добрият начин да го забравиш, е да ангажираш съзнанието си с мисълта как да намериш онова, което Лазар иска.

— Знам, знам… готов съм да умра, за да го спася…

— Той ще умре, ако продължаваш да се тревожиш…

Кристофър я погледна. Бе шокиран от думите ѝ, но тя бе напълно права.

— Добре — отвърна ѝ. — Ще се съсредоточа. Но това не оправя нещата. Може да е всеки остров по света. А най-лошото е, че баща ми успя да се свърже с хората си по телефона. Ще изпратят някого там, за да унищожи доказателствата на място. А те знаят къде се намира този проклет остров. Ще пристигнат там преди нас, а Симон ще…

— Сега, когато пак се поддаде на огромното напрежение, не говори повече за това. И без това сме закъснели вече. Нямаме време. А и това не си ти! Ти си силен човек и борец, Кристофър. Нямаше да си жив, ако не беше стабилната ти психика. Нали?

Сара бе впила в него светлосините си очи, а от погледа ѝ се излъчваше твърдост и увереност. Кристофър се ядоса на себе си, че се оплаква — той, който обикновено бе деен и енергичен. А и се чудеше как Сара бе успяла да разгадае характера му за толкова кратко време.

— А сега да помислим — каза Сара със спокоен глас, като взе черно-бялата снимка на баща му и колегите му. — И баща ти, и Лазар са ти казали, че това е снимката на хората, стоящи начело на "Проект 488", нали? Така че има доста голям шанс тя да е направена на острова, където са провеждали експериментите. Разгледай фона на снимката.

— Да, има някаква планина… Все пак е начало…

Кристофър се съсредоточи, за да синтезира всичко, което бе научил до този момент. Сара правеше същото, като записваше ключови думи в бележника си.

— Проект "МК-Ultra" е бил финансиран от ЦРУ — каза внезапно Кристофър с висок глас. — Само че резултатите са били предназначени за приложение при военните. Адам е стигнал до това, а и баща ми го загатна. Значи е много вероятно по онова време експериментите да са извършвани в база на американската армия. Струва ми се логично: от една страна, така процесът е бил контролиран, а от друга — конфиденциалността му е била осигурена. Нали?!

Сара се съгласи. Да, в това имаше логика. Набра някакъв номер на телефона си.

— На кого звъниш? — попита Кристофър, който имаше да ѝ казва още неща.

— На един човек, който има възможност да получи списъка на всички действащи бази на американската армия през шейсетте и седемдесетте години на миналия век.

Кристофър се вгледа за миг в Сара, изненадан от подобна мълниеносна реакция.

— Четиресет и четири, четиресет и пет, четиресет и шест…

Лицето му ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от земята.

— Четиресет и седем, четиресет и осем, четиресет и девет… петдесет.

Челюстите му бяха стиснати заради усилието. Той стана и въздъхна дълбоко, а после раздвижи раменните си мускули. Лицето на татуирания дявол над дясната му лопатка се намръщи. Взе хавлиената кърпа от мивката и избърса ръката си, върху която имаше следи от засъхналата кръв. По време на вечерята бе резнал бузата на един новак с бръснач, а той го бе обсипал със злобни думи и бе изплюл кървавата си слюнка в чинията му. И както винаги, пазачите не бяха видели нищо. Все още се подсмихваше след унизителния урок, който бе дал на младока. Легна на леглото и се втренчи в увисналия дюшек, върху който лежеше съкилийникът му. Този тип прекарваше времето си в легнало положение и непрекъснато бе със слушалки на ушите. Приличаше на аутист. С удоволствие би му разбил челюстта. Само че неслучайно бе оцелял в затвора: знаеше много добре кого не трябва да закача.

— Хоткинс! — извика един глас от коридора.

Татуираният затворник смръщи вежди и без да помръдне, се загледа дали надзирателят ще се осмели да отвори решетката сам. Усмихна се, като видя с него още двама пазачи със строги лица и внушителни рамене. Чу се шум в ключалката и решетките на килията се плъзнаха с ужасно скърцане. Главният надзирател влезе с палка в ръка.

— Стани!

Мускулестият затворник стана от леглото и застана в дъното на килията с ръце на стената.