Николя Бёгле - Пациент 488

— В продължение на много дни бях в кома, но Бог пожела да се събудя. В мига, когато отворих очи, бях сигурен в едно: че вместо да моля Бога за помощ, аз трябваше да му помогна да изпълни мисията си на земята. Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година, разгарът на Студената война, и ЦРУ надминаваше себе си в битката срещу руснаците. Знаех, че моето място е там, за да помогна на Бог да защити американския народ.

Марк се канеше да продължи, когато усети вибрации в гърдите си. Бе сигурен, че е изключил мобилния си телефон.

— Работих в агенцията двадесет и три години, когато баща ми почина и ми завеща фирмата си. Тя междувременно бе станала двадесет и втората по значимост в Съединените щати. Бог ми показваше пътя. Притежавах богатство, което ми помагаше да разпространявам евангелието сред голям брой хора. Напуснах ЦРУ и поех бащиния факел. Посветих голяма част от печалбите си за…

За първи път в живота си Марк спря по средата на лекцията си. Телефонът бе започнал отново да вибрира. И изведнъж той осъзна, че вибрациите идваха от левия му джоб. От телефона, чийто номер знаеше само един човек. Видя учудените погледи на студентите, които не разбираха защо лекторът бе замълчал по средата на изречението си.

Той вдигна ръка, за да се извини, и без да каже дума, напусна сцената.

Извади телефона от джоба си, мина покрай смаяния си асистент и доайена, вдигна пръст, за да им каже да го оставят на спокойствие, и натисна зелената слушалка.

— Какво става, Натаниел?

Стиснал глава с ръце като в менгеме, Кристофър седеше на ръба на дивана и не помръдваше. Едва бе събрал сили да разкаже на Сара драмата, разиграла се в дома на родителите му. А после бе млъкнал и не помръдваше от мястото си. Сара го наблюдаваше мълчаливо. Нямаше нужда да го разпитва, за да разбере, че все още вижда последния поглед на майка си, преди да бъде убита, и все още чува виковете на отведения насила Симон. И най-вече — че умира от мъка, защото не е могъл да предотврати станалото.

Седна до него на дивана и сложи ръка върху неговата. Той я стисна силно. Причиняваше ѝ болка, но тя не каза нищо. Не помръдна. Държеше го здраво и искаше да му вдъхне смелост. Защото бе човек, преобърнал целия си живот, за да отглежда дете, което не бе негово. Сега той имаше нужда от нея повече от всеки друг на света. Кристофър пусна ръката ѝ.

— Имаме седемдесет и един часа — каза тя.

Той предпазливо хвърли поглед към нея.

— Ние?

Тя само кимна леко с глава.

— А сега ме слушай… Ако искаш да спасиш Симон, трябва да забравиш всичко, което си чул и видял днес. Той се нуждае от цялата ти интелигентност и цялата ти воля.

Кристофър прехапа устни. Чувстваше се тъй слаб, толкова ненужен.

Сара погледна раната на челото му, която отново бе започнала да кърви.

— Къде държаха лекарствата родителите ти?

— Горе, в банята.

След минута Сара слезе и почисти сръчно раната.

— Не знам какво да правя — заекна Кристофър. — Как иска Лазар да открия нещо, което той не е открил двадесет години? Та това е невъзможно! Невъзможно! Баща ми е държал резултатите от всичките си изследвания в колибата, която изгоря. А и не знам къде е този проклет остров!

— За какъв остров говориш?

Кристофър си даде сметка, че е изпуснал някои неща по време на разказа си.

— Баща ми говори с някого по телефона, преди да се озова лице в лице с него в скривалището му. Каза му, че останалата част от документите се намират на острова, където са се състояли експериментите, и че те трябва да се вземат оттам или да се унищожат. Само че кой остров?! Откъде да знам?! Нямам никаква представа…

В гнева си Кристофър удари стената с юмрук. Сара не помръдна, а продължи да почиства раната. В края на краищата, предпочиташе да го гледа как се гневи, вместо как седи безволев и безсилен.

— За момента нека памукът остане върху раната. Няма да оставяме никакви следи тук — каза тя и стана.

— Защо? Къде отиваме?

— Баща ти е предупредил някого какво става и не го е направил, за да ни осигури спокойствие. Да не говорим за полицията, която ще разследва пожара на колибата. Така че твърде скоро ще ни затрупат огромни грижи. Не трябва да оставаме тук. Отиваме на хотел и там с отпочинали глави ще мислим какво да правим.

Кристофър прие помощта на Сара да се изправи.

— У теб ли е всичко необходимо? — попита го тя. — Документите ти, пари? Не знам докъде ще ни доведе всичко това…

Кристофър кимна с глава.

— Тогава да вървим.