Николя Бёгле - Пациент 488

— А днес, скъпи студенти — поде отново доайенът, — имаме честта да приемем сред нас не само най-предания ни и последователен дарител, но също така човека, чийто живот и дейност сами по себе си имат значителен принос за величието на нашата религия. За първи път и по повод тържеството ни в края на годината той прие да дойде и да сподели с нас своя опит. Моля ви да посрещнете подобаващо Марк Дейвисбъри.

Докато всички в залата ставаха на крака и бясно ръкопляскаха, бизнесменът прекоси сцената под силната светлина на прожекторите. А доайенът, висок, много слаб мъж, му стисна ръката и с искрена усмивка го потупа приятелски по рамото. Марк Дейвисбъри отговори на любезността му, а после, докато мъжът изчезваше зад кулисите, се обърна към аудиторията.

Поставил двете си ръце върху катедрата, той съзерцава известно време залата. Над него върху дебелата завеса в гранатов цвят висеше огромен кръст. Ръкоплясканията постепенно утихнаха, но гостът не заговори, преди да настане мъртва тишина.

— Аз не вярвам в Бога — започна той и замълча.

Последваха шокирани викове, а после се разнесе шепот.

Студентите се разтревожиха и зашумяха. Застанал встрани, зад кулисите на сцената, доайенът пребледня.

— Не вярвам в Бога. Принуждаваха ме да произнасям това изречение всеки ден, когато бях дете — продължи Марк Дейвисбъри.

Забеляза няколко усмивки на облекчение по лицата на младежите от първите редове, а после дочу и ентусиазираните думи, които студентите шепнеха на ухото на съседите си.

— Роден съм в деня на свети Антоний в Минесота. Баща ми решил да установи там седалището на фирмата си за производство на медицински материали "Медик Хелт Груп", която вие сигурно познавате. По онова време това бе семейна фирма с десетина служители. Но баща ми бил много горд, че я създал, че била негово творение. Той смятал, че го дължи само на себе си. И затова всяка сутрин, когато ме насилваше да ям овесената си каша, ме питаше дали вярвам в Бога. А аз можех да отговоря само по един начин: "Не, татко, не вярвам в Бога". Той пък винаги ми отговаряше: "Това е добре, защото в такъв случай и ти като мен ще стигнеш далеч".

Бизнесменът направи пауза, за да даде възможност на насъбралите се да оспорят шепнешком думите на баща му.

— Майка ми, която бе учителка по математика, бе вярваща. В началото на брака им баща ми бил силно влюбен и за да я спечели, я накарал да повярва, че и той е вярващ. Докато един ден маската му паднала и той ѝ забранил да ходи на църква, да носи религиозни символи и дори да държи Библия вкъщи.

За него вярата в Бог бе загуба на време и признак на глупост. Един ден изненадал майка ми, която слагала малко разпятие в една кутия за бижута. Ударил я и я заплашил, че следващия път ще я разпъне на кръст като Христос.

Този път Марк не обърна внимание на негодуванието на студентите и надвика шепота им, като повиши глас:

— Както знаете, вярата е по-силна от страха. Тогава майка ми се престорила, че се отказва от вярата си. Но тайно всяка вечер ме караше да откривам чудесата на Господ Бог. И понеже баща ми бе изхвърлил всички религиозни книги, тя бе научила цели пасажи от Библията наизуст и ми ги рецитираше всяка вечер, преди да заспим, и двамата се молехме баща ми да се спаси от злото. За дванадесетия ми рожден ден моята майка ми подари Библия, която скрих така, че баща ми да не я намери никога.

Бизнесменът извади от джоба си книжка, не по-голяма от палец и малко по-дебела от книга джобен формат.

— Майка ми умря при автобусна катастрофа, когато бях на шестнадесет години.

Неволно Марк изпита вълнение. Овладя треперенето на гласа си и продължи разказа си.

— В продължение на четири години живях само с баща ми. На двадесет години си тръгнах от дома ни, защото го накарах да повярва, че съм си намерил работа като търговски пътник. Изглеждаше доволен, че започвам трудовия си път с труден занаят. А в действителност аз станах пастор в едно малко селце в Тексас. И това продължи, докато…

Марк въздъхна и продължи:

— Докато една вечер след службата, когато се прибирах у дома, на минаване през градската градина се натъкнах на банда негодници, които се канеха да изнасилят една девойка от моята енория. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не се уплаших. Треперех целият, когато им казах да я оставят на мира. Знаех какво ще ми се случи и те ми сториха точно това. Биха ме с железен прът и ме ритаха с подкованите си обувки, но девойката успя да избяга.

Марк знаеше, че лъже слушателите си в тази част на разказа, но още бе твърде рано да каже истината.