Николя Бёгле - Пациент 488

Чуваше се само бръмченето на електрическия мотор, а фаровете на локомотива осветяваха долната част от стените на тунела, докато повечето от скалистите сводове тънеха в мрак. Студеният въздух принуди Марк Дейвисбъри да скръсти ръце пред гърдите си и да се свие. В този момент влакчето намали скоростта си и бавно се отклони по друг коловоз. Галерията стана по-тясна, но като че ли на това място Марк Дейвисбъри се чувстваше най-добре. Сам, далеч от погледи, на стотици метри под земята. В крайна сметка сделките и свързаното с тях оживление бяха само задължение. Той му се подчиняваше, за да доведе до успешен завършек проекта, който щеше да разтърси света. Проект, започнат рамо до рамо с Натаниел Евънс, когото бе срещнал при постъпването си в ЦРУ. Двамата мъже бяха открили голямо сходство в убежденията си и бяха решили да работят заедно. Натаниел Евънс бе учен, а Дейвисбъри му бе предоставил знанията си по логистика, а и финансовата си подкрепа, щом това стана възможно. Удобният случай дойде със стартирането на програмата "МК-Ultra". Дейвисбъри помогна да бъде осигурено възможно най-доброто финансиране на проекта, който той и Натаниел започнаха, и в продължение на много години съюзът им даваше чудесни резултати. Някои биха помислили, че той няма да оцелее след внезапното прекратяване на програмата по нареждане на правителството, но благодарение на изградената мрежа, влиянието им и специфичните условия на времето, двамата мъже намериха начин да продължат тайно изследванията си.

След няколко години първата фаза на проекта им приключи и както бе предвидено, те можаха да стартират втората. Точно тогава Дейвисбъри стана най-щедрият дарител на Училището по физика и астрономия, което държеше лабораторията за изследвания, намираща се под мината в Судан. За да не привлича много вниманието на обществеността към връзката си точно с това училище, той финансира и редица други университети, чиято дейност държеше да подкрепи. Като университета "Либърти". Стратегията действаше отлично и той стана влиятелна личност в тези институции.

Влакчето се раздруса, спирачките изскърцаха и то спря. Марк слезе и направи няколко крачки в тъмнината. Подметките му мачкаха пръст и едър пясък.

— Имате ли още нужда от мен? — попита машинистът.

— Ще ви повикам да ме върнете.

— Добре, господине.

Машинистът се качи пак на влака и подкара композицията в обратна посока. Скоро светлите отражения на фаровете му върху скалистите стени вече не се виждаха. Дейвисбъри направи още няколко широки крачки. Светна автоматичен прожектор. Намираше се в малка вдлъбнатина, в дъното на която имаше кръгла метална врата като на банков трезор. Бизнесменът дръпна лоста, отвори вратата и влезе в малко помещение, чиито стени и таван бяха облицовани с метални плочи. Мястото бе слабо осветено от малка блещукаща червена лампа. Тежката врата зад него се затвори. Чу се шум на автоматично заключване и дърпане на резета.

Дейвисбъри набра шестцифрен код върху цифровата клавиатура срещу себе си, после вдигна очи към срещуположната камера, чрез която агентите по сигурността сканираха лицето и фигурата му.

— Добър вечер, господин Дейвисбъри — каза един глас във високоговорителя. — Отварям ви.

Марк Дейвисбъри мина под криптирания надпис с главни букви МИНОС и влезе.

Във вторник, на 23 февруари, двадесет минути преди влакът да пристигне на гара Сейнт Панкрас, Кристофър и Сара стояха пред вратите на вагона. Бяха изпреварили дори най-припрените бизнесмени. Бе 10 часът и 30 минути, а самолетът им излиташе чак в 19 часа и 15 минути от военното летище на Брайз Нортън, но не искаха да рискуват. Още повече че най-напред трябваше да стигнат с такси до гара Падингтън и да вземат първия влак за Оксфорд, а оттам да наемат кола, за да стигнат до Брайз Нортън. Влакът едва бе спрял, когато Кристофър и Сара скочиха на перона и тръгнаха един до друг с бързината на спринтьори.

Скоро излязоха от перона и бяха сред първите, качили се в едно от легендарните черни таксита на Лондон в посока Падингтън. В бързината не забелязаха двата силуета, които ги следяха. Джоана и Хоткинс бяха запомнили лицето на Кристофър и го познаха — още повече че той вървеше пред тълпата пътници. Те също взеха такси и казаха на шофьора да следва мишената им. Пътуването до Падингтън трая по-дълго от предвиденото заради безкрайните лондонски задръствания.

Така че, вместо да пътуват десетина минути, както се надяваха, им бе необходим половин час, за да стигнат гарата.